A NATIVE AMERICAN PRAYER – WE WILL FLY ON WINGS LIKE EAGLES

http://hawaiiofmyheart.wordpress.com

http://nativeamericansmetorthodoxy.wordpress.com

http://alaskaofmyheart.woordpress.com

HAWAII OF MY HEART

NATIVE AMERICANS MET ORTHODOXY

ALASKA OF MY HEART

alaska fff

10274015_635152179904188_8650684756562813868_n

A Native American Prayer

Dear God

I bow my head

and ask,

If it be Thy will,

please save this land

from those who seek

to destroy it.

-Amen-

Source:

https://www.facebook.com/Native-American-Orthodox-Christian-Fellowship-NAOCF-160917590660985/HERE

FACEBOOK: NATIVE AMERICAN ORTHODOX CHRISTIAN FELLOWSHIP (NAOCF)

So we are truly on a wing and prayer. What an incredible symbol. When I was in Alaska as part of Alaska Team 2001 sent by the Orthodox Christian Missionary Center (www.ocmc.org/) I saw a bald eagle, everyday, and if I saw one, I ALWAYS saw three minimum.

I’ve always loved our national symbol and spending the time that I did in Alaska gave me such a feeling of peace and love for this land in which I was born and for it’s Native Peoples that I can’t even express. Seeing Eagles everyday gave me a feeling like I was sharing my experience with them.

I am aware that such atrocities were committed against the Indigenous Populations here in both North & South America (let’s not forget the Hawaiians and other Pacific Islanders as well), by Western Europeans in the name of God and of “Progress”. While Alaskans were not totally exempt from all that, it should be noted that the Orthodox Church in Alaska more often helped and protected the Alaskans (where & when they could).

Anyone who is interested can check out our website at: http://www.NAOCF.org for more information and through that site you can reach out to our Spiritual Adviser Fr. Thomas Andrew who is a Native Yupik Priest. Also, I’ll refer you to a PDF of our Journal (also available on our website) in particular an article written by Fr. Michael Oleksa, another Native Priest living and serving in Alaska. They are just two of the Native clergy serving Our Lord and their People in the North.

CHRIST: THE STANDARD OF ALL PEOPLE – THE ORTHODOXY IN THE HEART OF NATIVE AMERICANS

https://usaofmyheart.wordpress.com

http://nativeamericansmetorthodoxy.wordpress.com

http://americaofmyheart.woordpress.com

USA OF MY HEART

NATIVE AMERICANS MET ORTHODOXY

AMERICA OF MY HEART

image.jpeg

giatior80d2-3

Christ: The Standard of all people

╰⊰¸¸.•¨*​

The Orthodoxy in the heart of Νative Americans

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

https://usaofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

CALIFORNIA OF MY HEART

USA OF MY HEART

santa_barbara.jpg

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

51S2QS4M00L._SX305_BO1,204,203,200_

Завръщане у дома

Защо протестантските пастори стават православни?

Под редакцията на о. Питър Гилкуист

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

Предговор

“Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи”. (Мат. 13:45-46)

Защо протестантските пастори стават православни

Идеята за тази книга се роди на едно от събранията на редакторите на сп. ‘ОТНОВО’- тримесечното издание на Антиохийската Евангелска Православна Мисия. Главният редактор о.Уелдън Хардънбрук, зам. редакторът дякон Рей Зел, и аз нахвърляхме идеи за следващи броеве. Докато разговаряхме, разбрахме, че всички ние бяхме получили многобройни писма и телефонни обаждания от протестантски пастири, желаещи да научат нещо повече за Православието.

Дали това е растяща тенденция, питахме се ние, и ако да, какво се крие зад нея?

Специалният брой

Решихме да планираме специален брой на “ОТНОВО”, за който да поканим представителна група протестантски пастори, наскоро станали православни, да ни разкажат защо са дошли и да отговорят на въпроса “Защо от протестантските богословски училища излизат православни свещеници?”

Когато отговорите започнаха да пристигат, ние осъзнахме колко важна може да е тази тема за читателите ни. Разказите бяха вдъхновяващи, информативни, понякога забавни и често сърцераздирателни. Да видиш как толкова много различни хора, всички всеотдайни пастори и църковни лидери, служили предано в различните си деноминации, разказват как Бог ги е довел в древната Православна Вяра – това беше едно от най-насърчителните начинания, с което някой от нас се беше заемал. Понякога то напомняше за Петдесетница, когато хора с невероятно различно минало се събираха за да се обединят в Църквата, основана на този ден.

Реакцията

“ОТНОВО” едва бе споходил пощенските кутии и читателските писма запристигаха. Това се оказа най-успешният брой на списанието! Обадиха ни се читатели от цялата страна и от чужбина, които като нас бяха неимоверно вдъхновени и насърчени от тези разкази. За броени седмици получихме толкова заявки за още копия и поръчки на едро, че целият ни запас от предишни броеве се изчерпа.

Вместо да препечатваме последния брой, ние решихме да го публикуваме в книга и да прибавим още подобни разкази, излизали в предишни броеве и да съставим няколко нови глави. Макар че сме поразширили перспективата като сме включили разкази не само на възпитаници на богословски училища, впоследствие свещеници, основният обхват на книгата остана непроменен.

Какво да кажем за настоящето изобилие от протестантски лидери, които се обръщат към Православието?

Първо, много протестантски духовници, а също и миряни, сега научават за Православната Вяра за първи път. Често те се страхуват, че поради неизбежните етнически различия между Изтока и Запада, православното християнство ще ги изпрати в една култура, към която няма да могат да се приобщят. На други пък Православието им изглежда интригуващо и дори привлекателно, но прекалено трудно. Кой по-добре би могъл да разсее тези съмнения от новообръщенците?

Второ, някои, които цял живот са били православни християни, се нуждаят от едно по-ново виждане за безценното съкровище, което е тяхната изконна вяра. Често новоприетите в Църквата по-добре от всеки друг могат да им помогнат да добият това виждане.

Трето, за онези, които имат желание да разберат по-добре другите изповедания, пишещите тази книга са похвално искрени по какви причини са се променили. Аз самият бях дълбоко трогнат от тези пътешествия на мои колеги пастори, питаещи дълбока и трайна любов към Христос и Неговото Царство.

Благодарност

В тези разкази ще забележите и още нещо – нито един от авторите не говори лекомислено нито за колежа си, нито за изповеданието, от която идва. Ние не сме канили недоволни от църквата си хора за сътрудници в тази книга. Тези пастири смятат, че призванието им е било от Бога и са благодарни за добрите неща, дадени им в техните изповедания. Именно поради своето наследство, а не въпреки него, те са намерили пътя към пълнотата на Православната Вяра.

Нима ние тук в Северна Америка сме на прага на откриването и потеглянето към Православието? Или пък това е само едно временно биене на тъпана, гръмогласно за момента, но което после ще заглъхне? Може би е рано да се каже, но разказите в тази книга със сигурност крият някои от отговорите на тези въпроси.

По този повод аз съм впечатлен от още нещо. Почти всеки от авторите споделя силния си копнеж за Новозаветната Църква, за Апостолската Вяра, за Безценния бисер и за истинско поклонение с дух и истина – накратко казано, за автентичното християнство. А точно това предлага истинският живот в Православието.

о. Питър Гилкуист
издател на сп. “ОТНОВО”

1.Православно съживление в ORU –
о.Антъни Хюз

Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Какъв странен обрат на събитията! В университета Орал Робъртс1 обръщанията във вярата изобщо не бяха нещо необичайно. “Новорождения” там ставаха през цялото време. Но да говорим за обръщане към Светото Правословие? Точно такова нещо не бихте очаквали да се осъществи, и то във водещ харизматичен център.

Въпреки това, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, един малък но все пак значителен брой студенти откри Светата, Вселенска и Апостолска Църква и остави всичко, за да се присъедини към нея! Един от тези студенти бях аз.

Затворени в своя личен малък свят, ограничаващ се до Тулса, Оклахома, ние обърналите се към Православието, си нямахме и представа от “вълнението”, което са предизвикали нашите обръщания. Когато доста по-късно аз се явих в семинарията Св. Владимир2 за едногодишно обучение, бях посрещнат от един преподавател французин с думите:

-А, вие сте един от тях! В Париж чухме за вас!

Това се случи поне седем години след дипломирането ми от ORU. Няма нужда да добавям, че нашите обръщания хвърлиха в изненада и студентското тяло, и членовете на факултета, и администрацията в ORU. Те хвърлиха в изненада и самите нас.

Богословие – Част първа

Първоначалният контакт с Православната вяра за мнозина от нас беше още по време на стартовия ни час от занятията по Систематично богословие – Част първа. Преподавателят ни откри часа по обичайният начин – с молитва, но не и с молитва, която можехме да разпознаем. Той начена със знака на кръста като незнайно защо го направи наопаки! Една поредица от призовававия на Светата Троица, няколко “Господи, помилуй” и едно “Слава на Отца…” най-после ни отведоха до позната територия – Господнята молитва. Но дори и тя беше с изненадващ край.

Още по-странна обаче, се оказа заключителната му молитва, където се споменаваше някоя си “Богородица”. Коя ли пък беше тази? Още повече, какъв ли беше този преподавател, как се беше промъкнал тук, и какво изобщо трябваше да ни бъде отношението към него? След като заехме отново местата си с надежда и молитва за някакво разяснение, нашият невъзмутим преподавател се впусна в четене от един от учебниците в списъка ни – Жития на пустинните отци, от Хелън Уадел3. Избраният откъс не беше нищо друго, а “Житие на света Пелагия, блудница”.

За нашата пъстра сбирщина от петдесетници, отрекли се от историята протестанти, евангелисти и харизматици, както и странстващи католици, това тежко меню от православна духовност се оказа невероятен шок. Някои от студентите реагираха с яд, други, между които и аз, бяха заитригувани, ако не и направо развълнувани. Аз си поставих за цел да изровя отговорите на множеството напиращи в мен въпроси.

Това беше началото на нашето поклонничество! Ние сформирахме група за изучаване, която си постави две основни цели:

1.Да открием начин как да си вземем изпитите по Систематично богословие – Първа и Втора част, и
2.Да се опитаме да смелим колкото е възможно повече от този нов (разбирайте: стар) подход към християнството.

И така, ние поведохме битки с еретиците, изучавахме в дълбочина всеки от Вселенските Събори, заехме се с историята на Църквата, апостолското приемство, апофатичното богословие, Владимир Лоски и, разбира се, с Библията.

Преоткрихме Протестантската реформация, но този път в един много по-обширен контекст – този на цялата църковна история, а не само на средновековния Римокатолицизъм. Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Мирогледът ни започна да се разширява. Появяваха се алтернативи на дотогава известното ни християнство и една от тях започваше да се очертава като все по и по-добра за нарастващ брой студенти, както от семинарията, така и от университета.

Времена на промяна

За мен имаше няколко ключови повратни момента.

Първият беше изучаването на църковната история. Седейки като младеж в своята Южнобаптистка църква в Еруин, Тенеси, аз никога не си и бях помислял, че преди нея е можело да има и нещо друго. Дори не бях в състояние да назова по име проповедника преди пастор Фокнър, да не говорим за имената на някакви светии или отци на Църквата (освен Били Греъм и Лоти Мун)! Това, че Църквата може да бъде исторически проследена до Христос и апостолите, за мен се оказа истински вододел. А в моята църква имаше и неколцина такива, които буквално вярваха, че свети Йоан Кръстител (John the Baptist) е бил основателя на Южнобаптистката конвенция и че след него идвал направо Роджър Уйлямс4. Излизаше, че колониалният Род Айлънд е на един скок разстояние от древна Палестина!

Вторият повратен момент беше откриването на литургията в ранната църква. Още от колежа ме теглеше към литургичните традиции, макар и без абсолютно нищо друго, което да ме напътства, освен любов към християнската естетика и нарастващо уважение към ритуалността. А сега вече имаше и други основания, които да узаконят интереса ми.

Третият момент се оказа истинска бомба: Новият Завет не е бил написан от извънцърковни евангелисти! Всъщност, Църквата е съществувала преди Новия Завет. И тъкмо Църквата е дала рождение на Евангелията и Посланията, а не обратното.

След своите обръщания ние пуснахме във вестника на ORU следната обява за местната ни енория: “Търсите основана на Библията църква? Тогава защо не Църквата, която ви е дала Библията?” Това по-реалистично (а на практика холистично) виждане за Светото Писание, съчетано с изумителната тълкувателна традиция на Православието, караше Библията да оживее по начин, за който не бяхме дори и мечтали.

Тези повратни открития, измежду доста други, затвърдиха собственото ми решение да сменя изповеданието си. Не се съмнявам, че са повлияли също така и на другите.

По време на великопостния период през 1979 година чухме за предстояща молитвена конференция в Уичита, Канзас. Ръководител щеше да бъде не кой да е, а отец Александър Шмеман5. Сформирахме група за участие. И до ден днешен не си спомням нито темата, нито думите на о. Шмеман. Това, което си спомням обаче, беше че неговите думи и поклонението ме впечатлиха. Освен това, бях впечатлен и от нещо друго. Участниците изглеждаха “настроени на вълните” на своята църква и изключително запознати със своята вяра, въпреки че бяха просто “хората от залата”.

Честно казано, за неколцина от нашата група беше обичайна практика да поставят под съмнение посвещението на православните християни към Христа, “оковани”, както се говореше, в литургията и преданията. Това, което научихме, беше че православната набожност е тържествена, дълбокомислена и недоверчива към емоционалността, съставляваща огромния процент от практиката, която постепенно оставяхме зад гърба си. И това изобщо не означаваше, че православната духовност е по-малко “интимна”.

Православните учения за обожението и синергията говореха за далеч по-интензивно единение с Бога, отколкото протестантското юридическо разбиране. Тайнствата не представляваха незадължителни древни ритуали – те бяха жизнено необходими за напълно развитата инкарнационна христология и за спасението. Литургията, тайнствата, Преданието, общението на светиите, самият подход към духовността – представляваха все части от едно неразделно цяло, самото то изтъкано от апостолската вяра. Именно в Уичита аз реших да сторя онова, което сърцето ми подсказваше да направя още от онзи първи час по Систематично богословие. За да бъда честен пред себе си, аз знаех, че трябва да стана православен.

Стесняване на избора

Разбира се, това съвсем не е цялата история. След първата година занятия в ORU, аз се присъединих към Епископалната църква, смятайки че може да се окаже добро място за “очакване в готовност”. Но като не исках да оставя необърнат нито един камък, междувременно посещавах три църкви: Първо отивах на епископалната служба от 9:00 сутринта в “Сейнт Ендрюз”, после бързах за православната Божествена литургия от 11:00 в “Св. Антоний”, а след това прекарвах неделните си вечери, получавайки лични напътствия в местната римокатолическа енория от един мил Бенедиктински свещеник в продължение на пет месеца.

Аз оставих шведската маса на евангелизма и харизматичното движение зад гърба си, още щом съзнанието ми почна да се променя. Знаех, че в университета има и други, които се придвижваха в същата посока. Взаимоотношенията ни, изковани в групата за изучаване, надживяха нейното разпадане. Но някои се движеха по-бавно, отколкото аз можех да си позволя. Най-после Православието взе надмощие в “схватката на вселенските предания” (където нямаше забранени похвати и ограничение в броя на рундовете), и след още около шест месеца допълнителни напътствия от свещеника на “Св. Антоний” – Негово Високоблагоговейнство Михаел Кайзер, аз бях миропомазан в една прекрасна неделна утрин навръх Цветница.

Наличието на англоговоряща Антиохийска енория с всеотдаен свещеник и общност, готова да ме приеме, се оказа от изключителна важност. Макар да научих за Православието първо от книгите и занятията ни, аз никога нямаше да го видя облечено в плът, ако не беше енорията. Самият отец Михаел се беше обърнал към Православието от друго изповедание, затова той прекрасно разбираше динамиката на обръщането и ефекта, който това би могло да има върху неговата предимно ливанска енория. Миропомазването на едного можеше и да не разтърси нещата, но в продължение на следващата година и половина аз щях да бъда последван и от други групички. Работата на отец Михаел не винаги беше лека, но нашето вграждане в енорията се осъществи дотолкова мирно, доколкото беше възможно.

Обратно в ORU

Реакциите в ORU по отношение на нашето обръщане бяха смесени. Някои от преподавателите и студентите ни подкрепиха, докато други се държаха резервирано. Никога няма да забравя отговора на един преподавател, който ми заяви ядосано:

-Това е най-голямата грешка, която си правил някога!

Друг каза:

-Православната църква е само за онези, които не могат сами да стоят на краката си!

Безмълвният ми отговор към последния беше:

-Точно така си е.

Докторите О’Мали и Лосонци, обаче изпъкват в съзнанието ми като двама от онези, които откликнаха с разбиране и съпричастност. Други като тях също дадоха примери за християнска любов, които с години ще останат в паметта ми.

Може би се чудите как откликна на това самият Орал Робъртс6? Наистина не знам, но чух за проповед, която изнесъл скоро след дипломирането ми, в която си дал труда да разяснява на студентското тяло как всичките негови учения били в съгласие с тези на Светите отци от Ранната църква!

Причините за нашето обръщане в ORU не могат да се отдадат на каквато и да било предварителна стратегия. Съвсем очевидно шоковата терапия на преподавателя по Систематично богословие не можеше да обясни всички обръщания. Някои от нас, които се присъединиха към Православната църква, не бяха присъствали на онези занятия. Нямаше никакво организирано евангелизиране в какъвто и да било смисъл. Това беше чисто спонтанно пътешествие, насочвано, както вярвам аз, от Светия Дух.

Един от моите другари, понастоящем свещеник, се изрази по следния начин:

-Светият Дух откри няколко горещи сърца, в които да заживее.

Факт е, че посланието на Православието достигна само до неколцина, но заветът продължава. От нашата компания шестима са вече свещеници. Още един е член на факултета в семинарията Св. Тихон в Пенсилвания, а от ORU продължават да пристигат и други новообърнали се. Тамошната библиотека е богато снабдена с най-доброто от православната литература (преподавателят ни по Систематично богословие беше отговорен и за библиотечния фонд) и работата на общността към “Св. Антоний” в Тулса продължава.

Може ли нещо подобно да се случи пак?

Както с всички движения на Светия Дух “Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива…” (Иоан 3:8). Щом е така, ние вярваме, че в уреченото от Бог време и заради Неговата църква, родена в деня на Петдесетница, този призив към Божия народ за завръщане в историческата църква може и трябва да се извърши отново – и отново, и отново – в тази страна.

За нас този вятър повя за пръв път в една учебна зала в Оклахома. И преди да беше престанал са духа, ние бяхме пълноправни свещеници в Православната църква на Северна Америка. Къде ли ще се случи това пак? Може би на някое още по-малко вероятно място от базата на университета Орал Робъртс.

2.От евангелизъм към Православие –
о.Грегъри Роджърс

Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Аз може би винаги съм изпитвал духовен глад. Израстнах в семейство на ревностни християни и не си спомням време, когато да не съм вярвал в Христос или да не съм желал дълбоко в сърцето си да Го следвам и да върша Неговата воля. Не винаги успявах да изпълнява това си желание, но то със сигурност беше налице.

Правех всичко, което се предполага, че трябва да прави едно добро момче християнин. Бях кръстен след изповядване на вярата си малко след деветия си рожден ден; посещавах богослужения, младежки служби и неделно училище; ходех всяко лято на християнски лагери; участвах в младежки събрания и евангелизации и четях Библията и почти всичко, което ми попадаше. В десети клас вече не се съмнявах, че ще служа на Бога по някакъв начин и под някаква форма. В девети клас изнесох първата си проповед, преподавах в неделното училище и дори през лятото, когато бях за единайсти клас водих серията уроци “Знай в какво вярваш” на християнската асамблея в Лейк Рийджън.

След като завърших, постъпих в “Християнски колеж Линкълн” (Lincoln Christian College) в Линкълн, щата Илинойс, за да се подготвя за служене в Църкви на Христос (Churches of Christ) – консервативна евангелска протестантска деноминация с исторически корени в Обновителното движение, започнато от Александър Кембъл (Alexander Campbell) и неколцина други в началото на деветнайсти век на границата с Дивия Запад. Неуморен като повечето студенти и нетърпелив да приложа наученото на практика, аз започнах работа като младежки пастор в Църкви на Христос в Мерилвил, щата Индиана, на крехката възраст от осемнайсет години и все още първокурсник.

Може би думата, която най-добре описва отношението ми към служението по това време, е “сериозно”. Не смятах да изграждам младежка програма, основана изцяло върху мероприятия и фокуси с цел да се привлекат хора в църквата на едно повърхностно ниво. Най-важното в живота бе връзката с Христос да е в самия център на битието на човека. Затова се стараех да създам едно силно ядро от ревностни младежи, желаещи да признаят господството на Иисус над всяка област в живота си.

Навлизам надълбоко

През този период две теми доминираха в размислите и в заниманията ми: духовност и Църква. Една сутрин докато се молех – напълно искрено, но без никаква представа какво точно казвам, – аз помолих Бога така: “Господи, повече от всичко искам да бъда духовен човек. Съгласен съм да платя всякаква цена и да понеса всяко бреме в замяна на това. Не зная какво точно означава това, но го желая.” В много отношения историята на живота ми оттам нататък може да се разглежда като отговор на тази молитва, или поне като развиващ се отговор. Аз исках да познавам Бога, а не просто да знам за Него. Исках да изпитам усещането за присъствието Му и да израствам във вяра, надежда и любов. Исках също да видя как чрез мен Неговата сила действа в другите, да видя изцеление и покаяние, растеж и обръщания в живота на хората, сред които служех.

Духовното ми търсене ме поведе в няколко различни посоки. Изпробвах учението на Уочмън Ний (Watchman Nee). Изчетох К.С Луис (C.S.Lewis), Франсис Шефър (Francis Shaeffer), Дитрих Бонхофер (Dietrich Bonhoeffer), Жак Елал (Jackues Ellul) и други. Прочетох произведенията на харизматичните лидери и се опитах да изпитам реалността на Божия Дух, до която те сякаш се докосваха.

Стараех се да поддържам у себе си молитвен живот, но с променлив успех. Като че ли все не успявах да удовлетворя копнежа си по Бога и бях безсилен да преодолея “греха, който лесно омотава”.

По същото това време ме терзаеше и мисълта какво всъщност би трябвало да представлява Църквата на Иисус Христос. Библейските описания на Църквата определено не отговаряха на моя опит. Св. ап. Павел нарича Църквата “[Христово] тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:23). Къде беше тази пълнота?

В моята деноминация поклонението бе в най-добрия случай слабо застъпено. Богослуженията ни се състояха от две-три песни, кратка Господня вечеря (мислено възпоменание за Христовата смърт) и проповед. Обикновено проповедите бяха добри, образователни, насърчителни и евагелизаторски. Но нашите служби приличаха повече на мотивиращи лекции, отколкото на богослужения. Къде беше Бог? И къде бе напомнянето за Неговото присъствие? Защо се бяхме събрали заедно?

Копнеех също да преживея и общение в Църквата. Тялото Христово е образ на взаимна зависимост и свързаност. През по-голямата част на живота си като християнин аз се чувствах изолиран. Църковната общност не се грижеше за членовете си както подобава. Системата ни за пастирска грижа не успяваше да задоволи нуждите на Божия народ.

Започвам от нулата

Известно време се опитвах да реформирам и развия тези неща в Църквата, в която служех. Но скоро стана явно, че моите копнежи не могат да бъдат осъществени в рамките на наличната структура. Външният израз на поклонението можеше да се промени само доколкото позволяваше традицията на “Църкви на Христос”. А аз вярвах, че Бог иска да ме отведе на духовно пътешествие към непозната земя, както Авраам.

И така, през юли 1977 жена ми Памела и аз напуснахме църквата си и без да знаем се отправихме на пътешествие към Православието. Няколко приятели се събраха около нас и образуваха малко паство, посветено но това общо пътуване. Всичко поставяхме под съмнение, освен божествеността на Христос и авторитетът на Библията. Съзнателно решихме да преразгледаме всичко, в което вярваме, в светлината на Св. Писание и на опита на Божия народ през вековете. Решихме да направим и всичко възможно да приложим на практика наученото.

Вследствие на познанството ни със скъпи приятели от годините ми в “Християнски колеж Линкълн”, ние се свързахме с групата църкви, наричаща се тогава Новозаветен Апостолически Орден (New Covenant Apostolic Order), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church)1. Заедно с тези братя, ние разгледахме редица конкретни области, които според нас бяха от първостепенна важност за растящото ни движение. Ето някои от тези области:

1.Богослужение.

Аз бях свикнал с един свободен, спонтанен и харизматичен подход към поклонението и очаквах да намеря точно това в Писанията и в историята. За наша изненада, самата наша спонтанност ни отвеждаше към ред при поклонението и всичко придоби позната форма. Изучаването на произведенията на Юстин Мъченик (ок.150 г.сл.Хр.) ни показа, че Църквата винаги е имала някаква литургична форма на богослужение. Даже Новият Завет показваше това в използването на химни и в описанието на събранията. Затова ние започнахме да използваме литургична форма на богослужение.

2.Тълкуване на Библията.

Нашите богословски изследвания ни накараха на осъзнаем нещо, което никога преди не ми беше хрумвало – че Писанието трябва да се тълкува в светлината на Преданието. В църквата, където съм израснал беше модно да се казва: “Никакво верую освен Христос, никоя книга освен Библията, никое име, освен Божието.” И въпреки това, на гърба на всяка наша неделна брошура за посетители пишеше: “Ние вярваме…” и се изброяваха няколко неща, между които що е спасение, кой е Христос и какво е действителното християнско кръщение. А какво е това, ако не верую? Всъщност нашият троен лозунг също е един вид верую! А нашите вярвания също бяха в рамките на един вид Предание – само че преданието на Кембъл.

Ние осъзнахме, че Библията не съществува във вакуум, нито пък самостоятелно извън тълкуванията си. Въпросът не беше “с предание или без предание”, а “с кое предание”. Дали да приемем богословски положения, изведени само от нашия ограничен опит, или да изследваме и да дадем превес на авторитета на съборното учение на Църквата през вековете. Започнахме да се питаме: как тогава да тълкуваме учението на Библията и въз основа на какво да оценяваме преданията, които виждаме?

Ние открихме поне зачатък на отговора в творенията на Св. Викентий Лерински – латински отец от V век. В своето произведение “Commonitory” той изрежда три критерия за определяне дали дадена доктрина хармонира с евангелската истина:

а) универсалност – приемана ли е била тази доктина навсякъде в християнския свят, и била ли е във всяка епоха вярвана от всички, или почти всички, всепризнати учители на Църквата?

б) древност – може ли тази доктрина да се открие, поне във зародишен вид, в учението на Апостолите и Църковните отци?

в) съборност – изповядвана ли е била на вселенски събор, или съгласни ли са за нея светите отци?

Опирайки се на тази херменевтична основа, ние започнахме да изследваме доктрините и практиката на историческите и съвременните църкви. Резултатите бяха наистина поразителни. Открихме, че църковното богослужение винаги е било литургично, основано на примера на юдейската синагога и храмовото богослужение. И така нашите служби станаха литургични, съставени по подражание на реда, използван в историческата Църква.

3.Тайнствата.

Когато преразгледахме тайнствата в Църквата, ние открихме, че Евхаристията е нещо повече от просто възпоменание за Христовия кръст, тя е участие в тайната на Неговата прославена човешка природа, приобщаване с Неговото тяло и кръв и предвкусване на силата на бъдния век. Тя не е добавка към богослужението; тя е неговият център – моментът на върховното ни общение с Бога и на преживяването на Неговото присъствие в най-съкровените дълбини на сърцето ни.

Кръщението е благодатно средство, чрез което ние се съединяваме с Христос и участваме в Неговата смърт и в силата на възкресението Му. Такива догмати като Светата Троица и Въплъщението вече не бяха мъгляви понятия, а станаха съществени за разбирането ни за Бога и за това кои сме ние във взаимотношението си с Него. Оказа се, че спасението ни не е само интелектуално съгласие с истината, а живо тайнствено съединение с Онзи, Който преобразява цялата ни същност в Негов образ и подобие.

4.Църквата.

Нашето изследване се спря и на същността на самата Църква. Започнахме да осъзнаваме, че независимото управление на отделните поместни църкви беше чуждо както на новозаветната, така и на ранната църква. Преди всичко, ние разбрахме, че Църквата се нуждае от ръководители от четирите йерархически чина – епископи, свещеници, дякони и миряни. Силно влияние при определянето на структурата на нашата църковна общност ни оказаха творбите на св. Игнатий Антиохийски.

Православни протестанти

През 1979 стана ясно, че ние сме нещо повече от хлабава конфедерация от църкви: ние всъщност бяхме деноминация с управляваща структура и общо вероизповедание. Затова на 15 февруари 1979 ние организирахме Евангелската Православна Църква, обявявайки се, според нашите разбирания за “деноминация в рамките на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква.”
Нашите изследвания и пътешествието ни продължиха през следващите няколко години, когато ние бавно обходихме Седемте вселенски събора и открихме, че вярваме в тяхното учение. Ние осъзнахме, че богословската ни ориентация ни поставя в категорията на Православната Църква и почнахме активно да търсим начини да влезем в общение с Православието. В същото време продължавахме да се развиваме богословски – започнахме по-добре да разбираме ролята на св. Богородица в спасението ни, както и на почитането на светиите и иконите.

През есента на 1981, желаейки да почерпя от знанията на другите и да науча колкото е възможно повече за историята на Църквата, аз се записах да изучавам история на християнството в Богословския факултет на Чикагския университет. През 1983 завърших с титла “магистър по богословие”, а в момента съм положил изпити, за да продължа за докторат.

През този период ние започнахме да откриваме някои от богатствата на православната духовност. Дотогава ние изпитвахме Божията благословия в общата ни молитва; сега започнахме да я усещаме и в личния си молитвен живот. Години наред аз имах проблеми с постоянството на молитвата, когато се опитвах да общувам с Бога сутрин и вечер. Тъй като това не стана, започнах да практикувам молитва през целия ден, с надежда да постигна това, което св. Павел нарича непрестанна молитва.

Православната духовност ми показа как да се обръщам към Бога редовно и да се моля независимо от настроението ми, от това дали се чувствам способен на творчество и спонтанност. Православието набляга на “молитвеното правило” – постоянни молитви, които се казват редовно – и това освободи молитвата ми от робуване на моята духовна сила и мен самия. Освен това Иисусовата молитва обогати усилията ми да пребъдвам в Божието присъствие през целия ден. Ние жадно изчетохме произведенията ня православни духовници като св.Теофан Затворник, митрополит Антоний Блум и, разбира се, писанията на светите отци, особено “Добротолюбието”.

Все повече и повече ние ставахме православни в мирогледа си, в богословието и богослужението си, както и в цялата си духовност. Основният ни проблем сега беше отношението ни към историческата Православна Църква. За някои от нас, членова на Евангелската Православна Църква, като че ли бе достатъчно да продължаваме да възстановяваме онези неща от древната Църква, от които нашата епоха се нуждаеше. В известен смисъл ние наистина бяхме православни протестанти – православни в много отношения, но протестанти в еклесиологията си. Както мнозина протестанти вярват, че след като прочетат Библията, могат да видят правилната схема за църковен живот, да я приложат на практика и да се нарекат Църква, така и ние смятахме, че можем да възродим практиката на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква и така да се превърнем в Нея.

Постепенно обаче започнахме да разбираме, че Църквата не се изгражда по схема. Тялото Христово е жив организъм, който не е престанал да води своя тайнствен живот в продължение на двадесет века. Ако тя наистина бе “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, то тя не можеше да е отмряла и да е била възстановена наново от нас след всички тези години.

И така, въпросът вече не беше какво е Църквата, а къде е Църквата. След като разбрахме, че истинската Църква е в историческа приемственост с Апостолската Църква, неразделената Една, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, ние осъзнахме, че трябва да бъдем тайнствено въведени в Нея. Не беше достатъчно да подражаваме на структурата, доктрините и обичаите й. Трябваше да бъдем въведени в Нейния живот, да участваме в Нейната история и да станем част от Нейния небесен живот, като пребъдваме в Христос в общение с Нея.

Църквата на Иисус Христос

С Божията милост, през 1987 ние се представихме на Православната Църква – не като реформатори или критици, а като пътешественици, дълго странствали из чужда страна, които се прибират у дома при Майка си. Митрополит Филип Салиба от Антиохийския Православен Християнски Архидиоцез в Северна Америка2 ни отвори вратата с простичките думи на любящ баща: “Добре дошли у дома”. Моята енория бе приета в Църквата на 21 март 1987, а на следващия ден аз бях ръкоположен в свещенство.

Нашето пътуване беше дълго и трудно. Някои, които тръгнаха заедно с нас избраха други пътища. Имаше разочарования и отчаяние наред с радостите. Имаше критики и неразбиране – някои приятелства бяха изгубени, други се създадоха. Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Това което наистина намерих, е Безценният Бисер, Царството Божие. Аз открих истинската Вяра, истинската Христова Църква, истинските тайнства и истинското общение с Бога. И това е истински Божи дар. И като цената на бисера за търговеца той ми струваше живота ми. Това е точно каквото търсех – една връзка с Бога общение с Него в Църквата, което да изисква максимум енергия и саможертва. Нищо фалшиво или повърхностно. Моята цел е да познавам Христос и да правя така, че и други да го познават.

Разбира се, нашето пътуване току-що е започнало. Но нещо неизмеримо се е променило. Вместо да търсим дом, построен от Бога, ние се учим да живеем в него, до деня, когато няма да виждаме смътно като през огледало, а лице с лице. И в онзи ден ние ще узнаем какво значи Църквата да бъде “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, защото “ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е” (1Йоан 3:2).

3.Да преплуваш Босфора –
Кенет Е. Хайнис *

Последователният протестант често смята, че има вече отговорите на всички въпроси. – Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него. Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

В един прохладен пролетен ден седях под едно дърво в училищния си двор в Южна Калифорния и четях книгата Деяния на Апостолите.

Ясно си спомням колко вълнуващо беше за мен да науча за ранните християни. Те наистина преобръщат техния свят. А Бог използва живота им, за да прободе сърцето и на този типичен петнайсетгодишен евангелски християнин. Когато прочетох последния стих, аз повдигнах очи към небето и се помолих така: “Мили Боже, искам да съм като тях”.

Скоро след тази случка отидох при своя пастор и му съобщих желанието си да служа на Бога. С неговата подкрепа и помощ, а също и на младежкия пастор, аз започнах да водя библейски уроци, да свидетелствам (почти навсякъде и през цялото време) и да проповядвам. Не след дълго вече правех планове за колеж, а след това и за семинария. От този ден нататък, единственото, което искрено желаех да върша през целия си живот, бе да бъда участник в християнското свещеничество.

Десет години по-късно, през един горещ августовски следобед във Филаделфия, по време на почивката (тогава работех като бояджия) аз се обадих на жена си да видя дали пощата не е пристигнала.

-Скъпи – рече тя – най-после пристигна! Приет си!

Тръгвам към Уестминстър

Да ме приемат в Уестминстърската Богословска Семинария беше голяма чест за мен и главното ми постижение по пътя към целта. Уестминстър представлява един истински бастион на академичния протестантизъм. Рожба на сблъсъците между фундаменталисти и модернисти в началото на века, в двадесети век той е вече това, което бе Принстън в деветнадесети. Там щях да прекарам три от най-хубавите години в живота си.

Най-силната страна на Уестминстър е придържането му към строго интелектуално протестантско богословие. Семинарията се радва на един от най-добрите преподавателски състави в цялата консервативно-евангелистка традиция и това я прави изключително трудно учебно заведение. Когато се чудех в коя семинария да кандидатствам, един преподавател в колежа ми каза, че Уестминстър е по-труден дори от Харвард и Кеймбридж, а той беше завършил и трите.

Протестантското богословие, което се преподава в тази семинария, е възможно най-пълното и интелектуално непреклонно. Калвинизмът му е издържан и последователен, пригоден да отговаря на всички възражения на римокатолицизма, арминианизма2, диспенсационализма3, и модернизма от последните 450 години. Според думите на Корнелиус Ван Тил4 (първият преподавател по философия и богословие в Уестминстър) “Калвинизмът е християнство, дошло на себе си”.

За съжаление по-късно открих, че тази непробиваема богословска система прави необикновено трудно обръщането в Православието за един последователен протестант. Той често смята, че има вече отговорите на всички въпроси.

-Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него.

Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

И въпреки всичко, този калвинист се нае да го стори!

След три години в семинарията и осем години като пастор в Презвитерианска църква, аз влязох в Светата Православна Църква и бях ръкоположен за свещеник в Антохийския Архидиоцез на Северна Америка през 1992 година. Как е възможно това?

В много отношения, именно поради протестанското богословие на Уестминстърската Семинария, а не въпреки него, аз приех Православната вяра като истинската Апостолска вяра. Защото най-силната страна на Уестминстър е същевременно и най-слабата. Нека обясня по-добре.

Протестантска основа

В самата основа на протестантството е съзнанието за величието и красотата на Бога изобщо и за Неговия суверенитет конкретно. Бог сам определя всичко и на Него подобава всяка слава. Както доброто, така и злото служат на Неговите суверенни намерения и пред Неговата безпределна мъдрост замлъква всяка уста.

На мене това ми подейства смиряващо, но и вдъхновяващо. Бог бе представен като непобедим и господар на всичко, било то добро или зло. Нищо не може да попречи на Неговата суверенна воля. На нас не ни остава нищо друго, освен да паднем по лице и да Го молим за милост. Преди всичко нашето призвание е да се покланяме и да благославяме нашия всемогъщ Бог.

В същото време това изтъкване на Божията слава не бе придружено със съответното внимание към богослужението и тайствата. Протестантството породи у мен невероятна жажда за поклонение пред Бога, а след това ме остави неудовлетворен.

Сред всичките дълбоко доктринални предмети, изучавани в семинарията, нямаше нито един, който да се занимава с литургично богословие. Някои от практическите курсове бегло засягаха темата, но нямаше такъв, чието основно прeдназначение да е църковната литургия.

Уестминстър ми даде едно дълбоко разбиране не само за Божия суверенитет, но и за безкрайната Божия благодат, както и любов към “благодатните средства”. Но в действителност благодатните средства в протестантската традиция на практика бяха сведени до нищо повече от проповядване на Библията. Молитвата и тайнствата бяха почти изцяло пренебрегнати.

Един добър пример за този проблем са университетските богослужения. С надежда да се балансира тежката програма на студентите с малко духовност, бяха въведени ежедневни 30-минутни служби. Обичайният им ред биваше следният: откриване с химн и молитва, после 25-минутна проповед и накрая пак молитва. И това е всичко! Все едно ходиш на нормална лекция, само че два пъти по-къса! Дори тогава ми беше омръзнало от толкова лекции. Вместо да призная това за проблем, аз станах известен с това, че не ходя на служби, а се “покланям” пред олтара на масата с кафе и кифли.

Според моя опит в семинарията нямаше молитвена или сакраментална общност. Макар там да имаше типични дружества, занимаващи се с мисионерство или благотворителност, общност, свързвана от традиционното молитвено правило, не съществуваше. Никога не се предлагаше св. причастие, тъй като университетът беше извънцърковна институция, т.е. нямаше нищо общо с църковния живот. Като резултат духовността се свеждаше по-скоро до абстрактни интелектуални упражнения, вместо да се отличава с дух на молитва и редовно приемане на причастие.

Ставам пастор

Този интелектуален подход към богослуженията за мен далеч не бе пълноценен. Когато завърших семинарията, аз направих опит да моделирам подходящо за богословието си богослужение, като основах презвитерианска църква в Сан Диего, Калифорния, която се стремеше да бъде едновременно интелектуална и емоционална. За тази цел аз просто обединих елементи от протестантската и от баптистката традиции като прибавих нещо и от движението за растеж на църквите, и от харизматичните съживления. С други думи, създадох една типична американска, еклектична, “миш-маш” църква.

Скоро след заминаването ни от Сан Диего, когато се чудехме коя църква да изберем, с жена ми посетихме една голяма консервативна и независима презвитерианска църква, за която бяхме чули, че прави някои неща “по-различно” от другите. Преживяното там наистина промени живота ни.

За протестантска църква сградата беше великолепно проектирана и красиво наредена. Големият махагонов престол беше отпред в центъра, зад него висяха дълги кадифени завеси, а от двете му страни имаше дървени прегради. Старейшините, около двадесет на брой, шестваха бавно, облечени в дългите си женевски раса. След тях идваха свещениците, с бяло-златни епитрахили.

Хористите – с прекрасни тъмносини одежди – пееха повечето отговори като в тържествена литургия, която се разкриваше пред очите ни и ушите ни. Използваха се много древни молитви (нови за мен), а стимулиращата проповед ни подготви за тържествената Евхаристийна служба.

На излизане от църквата жена ми се обърна към мен и каза:

-Чувствам се, сякаш това е първият път от години насам, когато наистина се покланям на Бога.

В отговор аз се разсмях:

-Недей да говориш така, Деби. Та аз съм твоят пастор!

Знаех обаче, че тя беше права. Същото чувство имах и аз.

Преходът

Следващият месец започна началото на края на моите дни като протестант. Приех предложението да стана пастор на една средно голяма традиционна презвитерианска църква в източната част на Щатите. Те не бяха особено ентусиазирани по повод на моите “новаторски” наклонности в протестантсткото богослужение и настояха за спазване на презвитерианската традиция.

Съгласих се да стана техен пастор при едно условие: в продължение на една година да изучаваме темата “поклонение” така, че поне да знаем защо правим дадени неща по време на богослужение. След девет месеца такова изучаване ние бяхме една от най-литургичните презвитериански църкви в района.

Старейшините и паството бяха доволни да спрат дотук и да бъдат просто една типична, евангелска протестантска църква с литургично богослужение. А аз едва започвах…

По това време един колега презвитериански духовник посети църквата ни и след кратко обсъждане на литургията ме попита:

-Кен, ти да не би да ставаш епископален?

Тогава отговорът ми беше “не”. Всъщност нямах ни най-малка представа накъде ме водеше Бог.

Докато бях в семинарията се бях отказал от всякаква надежда, че мога да съчетая духовността и поклонението с академизма. Напрежението си остана дотогава, докато по Божията милост открих историческата православна вяра. С нейната ежедневна индивидуална и обща молитва, а също и с тайнствата, Православието беше отговорът на абстрактния и сух интелектуализъм с който се бях сблъскал като студент.

“Истински богослов е този който се моли, а който се моли, е истински богослов”. Може да се каже, че това е мотото на Православието. Общението с Бога и духовния растеж в св. тайни не са просто “допълнения” към изучаването на Библията, а образуват важно и неразделно единство с писаното слово.

Освен че като семинарист познавах едно интелектуално християнство, аз бях усвоил и популярното сред протестантите мнение за Царството Божие, че то е “сега, и не още”. Царството наистина е дошло в Христос Царя, и е тук чрез Светия Дух, но в своята пълнота то ще настъпи при завръщането на Христос.

Богословски това е вълнуващо и вдъхновяващо. Но как може да се изживее от отделния вярващ, освен чрез “личната връзка с Христос” и “личното израстване в Христос”? Как се изживява това от вярващите като общност, освен като “непрестанно обновление” на църковни устройства и държавни закони, политики и институции?

Пълнотата на Православието

Реалността и пълнотата на Царството Божие се яви в моя живот посредством литургията на църквата. По-конкретно, аз осъзнах, че Царството Божие се вкусва лично и съвкупно с участието в евхаристията. Където е Христос, там е и Царството Божие!

Степента, до която постмодерното протестанство е обедняло, може да се види в мнението за евхаристията на един преподавател от друга богословска семинария:

-Какво му мислиш, това е просто хляб и гроздов сок.

За възпитаника на Уестминстърската Семинария, обаче, да стане православен означаваше да открие реалността на Божия суверенитет в пълнотата на литургичното и сакраментално богослужение. Да открие присъствието и силата на Царството Божие в църквата като евхаристийна общност – общност органически свързана с Бога чрез Светия Дух в Христос и основана на апостолската приемственост. Да открие какъв всъщност е бил смисълът на цялата Реформация – завръщане към древната Вяра, която винаги е била в Православната църква!

Не след дълго студеният повей на късната есен отново ще премине през щата Делауер. Плътните зелени листа на съседната гора ще пожълтеят и почервенеят, а после тихо ще паднат на земята за да бъдат по-късно покрити от дълбок зимен сняг. Навсякъде ще заухае на горящи камини и на идващия празник Рождество. След това ще дойде Новата Година и с нея месец януари. Януари е много важен за мен и за семейството ми, защото тогава празнуваме една годишнина.

През януари 1992 ние, заедно с малката енория, която събрахме след като напуснах презвитерианската църква, бяхме приети чрез миропомазване в Светата Православна църква от митрополит Филип на Антиохийския архидиоцез. Същия този януари аз бях ръкоположен за свещеник.

Много години са минали от деня, в който като ученик бях развълнуван от разказаното в Деяния Апостолски за Божията Църква и за делата на духоносните ученици. Изумително е, че с Божията благодат сега Му служа в самата Антиохийска църква, така живо описана от св. апостол и евангелист Лука в книгата Деяния и която е продължила неразривно вече почти две хиляди години.

Благодаря на Бог, че чу моята невръстна молитва и ме отведе там, където е истинското поклонение, както и че ми даде възможност да отдам живота си в служба на Него, следвайки примера на ранните християни

4.Последният влак за дома –
о.Даниел Матисън *

Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

В северна Манитоба есента настъпва рано с идиличен пейзаж – кадмиево багрени трепетлики1, охрено жълти лиственици и тъмно горско-зелени борове – величествения символ на канадския север. Оджибуасите2 събират последните горски плодове. В тази рамка на неизразима красота обаче, се разиграва една тиха трагедия. В дървена колиба навътре в гората едно бебе – най-малката сестричка сред много деца – умира в самота.

Тогава аз бях пастор от Обединената канадска църква3 в съседен миньорски град. Няколко месеца по-рано аз бях пристигнал там от Халифакс4 с новата си пасторска якичка, със сандък книги и с пълната самоувереност на новак. С молитвеник в ръката извърших погребалната служба, докато семейство и съседи хлипаха неудържимо – едно погребение по всички правила и въпреки това напълно неуместно.

-Защо не е имало никого при нея? – това беше моя безмълвен вик към Бога. Половин час по-късно леденият вятър сякаш потвъждаваше душевния ужас, които ме бе стегнал в окови. Студът се впиваше все по-дълбоко, докато чаках мъжете от поселището да забият и последния гвоздей в миниатюрния ковчег. Вътрешно обаче, аз се бунтувах против Бога с горчивата ярост на човек, чиято опростенческа вяра е била разтърсена от жестоката действителност на живота и смъртта. Това бе началото на вътрешната ми криза.

Съживление на вярата

Шест месеца по-късно кризата се разрази с пълна сила. Беше тъкмо по време на Страстната седмица, когато преговаряйки лекциите си за семестриалната сесия, аз най-сетне признах пред себе си истината, която нямаше как повече да отхвърлям: не вярвах в нищо от това, което четях. Някой някога беше казал, че нямало да има никакво значение дали Иисус е умрял на кръста или пък от простуда. В своята празнота аз споделях това чувство.

Къде беше непринудената вяра, коята ме беше подтикнала към пастирското ръкоположение? Сега я наричах наивна. Като си спомнях с тъга годините в семинарията, аз признах на жена си, Вера, че вече само едно изречение от Евангелието има смисъл за мен: “Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили.” Изобщо не си спомням какво съм правил този Великден.

Ясно обаче, си спомням следващите няколко седмици – скръб по изгубената вяра, угризения по лицемерното ми положение и ни най-малката идея, че разковничето на моята дилема се крие в една-единствена дума: покаяние. По Божията милост, поне една реалност се съхрани. Знаех, че когато родителите ми са ме предали на тайнството кръщение един априлски априлски ден през 1916 година, те са ме предали на Бога. Бях станал Негово чедо, а Той – мой Отец.

През следващите четири години моята настоятелна молитва щеше да бъде: “Отче, на Теб принадлежа, изправи пътищата ми!”

Сранни неща се случиха. Например, онзи зимен ден, когато Вера стана от закуска и се запъти към вратата на път за училището, където преподаваше. Като повдигна глава за целувка, тя хвърли и една щастлива бомба:

-Бременна съм!

Когато успях да си поема дъх, хукнах нагоре към кабинета си, пеейки “Душата ми величае Господа”. Кръстихме новороденото Мария.

Мария беше едва на четири седмици, когато Бог я използва по особен начин. Вера кърмеше в тоалетната на ферибота, който прекосява залива Фънди от Ню Брундсуик за Нова Скотия. Един розовобузест свещеник, който вечно се залутваше поради отслабеното си зрение, влязъл смутено и попитал дали това е мъжката тоалетна. Но нервното и определено женско “Не!” изобщо не го притеснило.

-Да ме прощавате, – бил отговорът му, но след това той изненадващо добавил –Ама вие бебе ли кърмите? Колко прекрасно!

Минути след това Вера ме срещна на палубата:

-Трябва да се запознаеш с най-изумителния мъж, с който някога съм приказвала.

Той се оказа Кенън Куентин Уорнър, един от основателите на “Вяра на дело”5.

Взимайки повод от името на нашата дъщеричка, той започна да говори за друга една Мария – майката на нашия Господ. Убедително, макар и с прости думи, той успя да потвърди за мен, че Марииният отрок наистина е Сина Божи, че всичко казано от Него наистина е Слово Божие, както и че всичко сторено от Него, наистина е Божията Любов. Моята молитва започваше да получава своя отговор!

Бях сигурен вече, че съм пристигнал където трябва. Или, че поне бях направил крачка в правилната посока. А Иисус никога не беше печелил по-запален ученик. От този момент нататък, всеки пастор, който пресечеше орбитата ми по някакъв начин, получаваше безплатно изправление на богословието си и прекрояване на пастирската си практика – независимо дали желае или не.

Още за литургията

По това време, моята деноминация беше откликнала на поканата на Англиканската (Епископална) църква за започване на разговори с цел обединение. Бях включен в първата комисия на конференцията, на която присъствах. Подозирам, че ме бяха поставили там по същата причина, по която вечер оставят булдози в складовете! Аз пък се заех със ситуацията с ожесточен ентусиазъм.

За моя изненада, докато изучавах англиканската литургия открих, че тя не се различава кой знае колко от нашата. В действителност, за пръв път открих истинския смисъл на литургията, която използвах от години. Научих, че преди всичко, тя е честване на единението ни с Христа. За съжаление, научих също така, че в моята собствена деноминация малцина споделят това. Но нищо страшно! Щях да ги просветя!

Това обаче, се оказа самотно усилие. Често усещах как копнея за пристан и за общност от споделена вяра. Струваше ми се, че Рим е по-близо, отколкото бях смятал преди. А далеч оттатък Рим, съзирах забулената и далечна слава на Източноправославната църква.

Докато продължавах с изследванията си, понякога ми се искаше да бях оставен на Земята от друга планета и да имах възможността да избирам коя форма на вяра и богослужение да приема за свои. По кой път щях да поема ли? По православния. Но в действителност аз си стоях на нашата гара, без да знам кой път да поема. Влакове имаше и за Кентърбъри, и за Рим, но за Константинопол почти нямаше. А и да се появеше някой от време на време, никой там не говореше моя език!

Още един посланик

Тъкмо тогава в моя живот се появи друга важна личност – известният писател и лектор Брус Ларсън6. Ако знаех какво ме очаква, аз изобщо не бих отишъл на този априлски пасторски семинар в Отава Вели. Но веднъж там, нямаше как да се измъкна благопристойно.

Темата на Брус беше следната: “Ако отношенията между вас и Бог не са лични и радващи, най-вероятно проблем има и в отношенията ви с другите хора”. Той успя да ме убеди. След известни размишления разбрах и загатнатото в неговото послание. Духовната гордост се отразяваше на взаимоотношенията ми с другите християни и трябваше да сторя нещо по въпроса.

-Боже, – взех да се моля отчаяно – трябва ли да кажа на всички момчета тук, как съм се смятал за по-свестен от тях?

Някъде в дълбините на мозъка ми един глас рече:

-Няма нужда – вече си им го показал пределно ясно. Сега трябва да ги помолиш за помощ!

-Добре, Господи, щом трябва, ще го сторя!

Следващите тридесет и шест часа за мен бяха като смърт. Всички се държаха мило, но аз се чувствах унизен. На втората сутрин се надигнах рано след една безсънна нощ. Бях се представил като глупак и бях убеден, че това е по вина на Брус Ларсън.

А сега трябваше и на Евхаристията да присъствам. Как щях да се справя с поставянето на хляба в устата на човека до мен с думите: “Христовото тяло, разчупено за теб, Дейвид, или Арчи, или Матю?” С всичко, което беше останало от съсипаното ми достойнство, аз внимателно избрах къде да седна. Бог обаче, имаше други планове.

Човекът до мен внезапно стана и излезе, а от опразненото място се възползва Брус Ларсън. Аз пък бях твърде горд, за да се преместя.

Хлябът пристигна. И аз сторих най-отвратителното, което бих могъл да си представя в едно тайнство. Ядно го разчупих и го натъпках в устата на Брус като се осмелих да кажа само:

-Христовото тяло.

Брус бе шокиран от моя гняв.

-Дан, – рече ми той – гледай ме в очите и ме наречи по име!

Никога няма да забравя момента, в който го гледах в лицето, докато повтарях думите: “Христовото тяло, Брус, разчупено за теб.”

И тогава Христос възкръсна от мъртвите и за мен и ме измъкна със Себе Си от сумрака на ограничената интелектуална вяра в сиянието на Своята славна светлина.

По късно същия ден, когато се прибрах у дома, Вера ме запита:

-Ама какво се е случило с теб?

Опитах се да й разкажа.

-Нямаш си и представа колко дълго съм се молила да дойде този ден! – сподели тя.

Отново на перона

И така, отново на работа. Не беше никак лесно. Обединената църква стана място доста неудобно за мен, аз също станах неудобен за нея. Тя е изключително свободна църква, за което съм й задължен. Аз имах свободата да търся и да използвам всичко, което смогна да отнеса, при набезите си из “Светата повсеместна църква”. Те обаче, бяха също толкова свободни да пренебрегнат моите съкровища.

Бях прослужил двадесет добри години, но вече крачех под звуците на друг марш. Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

Малко по малко аз все повече се отчуждавах от либерализма. Отчаяно се опитвах да върна Иисус на истинското Му място като Цар и Глава на Църквата. Не се получаваше.

Годините ми си изтичаха и от там, където бях застанал можех добре да видя закачалката в дъното на коридора! Изходът ми не беше никак достоен – една по една вратите се затваряха и накрая се намерих (буквално) на студения и кишав тротоар, съвсем сам. Бях дълбоко покрусен.

Изненадващо, установих че си пея: “От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…”7. И някак си, песента не секваше в мен. Размишлявайки за дългите години, прекарани в Обединената църква, аз се запитах: “Искам ли да се върна там?” И си отговорих: “По никакъв начин!”

Пак се оказах на стария железопътен перон, но влаковете за Кентърбъри и Рим вече бяха отпътували. Явно за мен беше твърде късно. Пък и остарявах – бях почти на седемдесет. Тогава, съвсем неочаквано, се зададе един влак, които се беше отправил далеч на изток – към Православието. Влакът се наричаше Евангелска Православна Църква8 и този път персонала говореше моя език. Честно, това беше и последният влак от тази гара.

Животът ми беше почти на приключване, но се хванах за тази възможност и се качих. Колегите ми тъкмо се бяха свързали с митрополит Филип, глава на Антиохийския архидиоцез в Северна Америка. През 1986 година той ни отправи покана да станем православни и през 1987 вече бяхме на линия.

По някое време малката енория, която обгрижвах в Отава, Онтарио, се обедини с доста по-старата и по-голяма такава при църквата Свети Илия в същия град. И днес аз служа като действащ пастор (опитвам да се пенсионирам, но напразно), и постоянно благодаря на Бога за това, че милостиво ме отведе на време обратно на перона, за да мога хвана този последен влак за дома. Отне ми цял живот да се натоваря, но тази пълнота на Вярата си струваше всяка борба и разочарование по пътя.

5.Случай от историята на Западната консервативна баптистка семинария –
о.Томас Ренфри *

… и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Понастоящем о. Thomas Renfree е свещеник в мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния и църквата Въздвижение на Св. Кръст в Сакраменто, Калифорния – части от Западния архидиоцез на Православната Църква в Америка.

-Ако не беше баптист, какъв щеше да си? – попитах веднъж един състудент семинарист.

-Щях да съм посрамен! – беше неговия отговор.

И макар неговата надъханост да не беше типична за всички учещи в Западната Консервативна Баптистка семинария в Портланд, Орегон, там имаше налице достатъчно подобна баптистка ревност, за да накара небаптист като мен да се чувства не на място от време на време.

Въпреки това, през 1972 година избрах по свободна воля да посещавам именно тази семинария, макар тогава да не вярвах в “свободната воля”. Роден и откърмен в Методистката църква, аз бях стигнал до заключението, че основните протестантски изповедания са в богословски банкрут.

След като в колежа бях съдействал активно на Campus Crusade for Christ2, аз бях наясно, че християнският живот е нещо повече от обикновеното “християнство”. Макар да съветвах други да не се доверяват на чувствата си, аз определено чувствах, как Господ ме призовава към постоянно християнско служение.

Предимство за семинарията

Сериозно се бях замислил и търсех отговор в молитва дали да минавам на щат към Campus Crusade, но някак си така и не успях да се почувствам убеден да предприема тази стъпка. Ако Бог наистина ме водеше към постоянно християнско служение, първо се налагаше да премина през някакво професионално обучение. Освен това, аз имах и искреното желание да задълбоча както разбирането си върху Божието Слово, така и своята вяра. И така, реших че следващата логична стъпка за мен е семинарията.

След като проучих няколко евангелистки семинарии, аз се спрях на Западната Консервативна Баптистка семинария. Там се наблягаше на нещата, които държах да усвоя, изглежда вярваха в същите доктрини както и ние в Campus Crusade, в програмата бяха солидно застъпени Библията, богословието и практичесите курсове, а и нямаше да се разстроят, ако човек ходи на кино! Какво повече би могъл да желае един семинарист?

Влюбих се в цялата база на семинарията още от мига, когато кракът ми стъпи там. Без преструвка тръпнех в очакване на първите си занятия и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Гледайки на спомените си, трябва да кажа, че онези три години в семинарията бяха едни от най-стойностните през целия ми живот. И понеже до началото на учебните часове бях почти неграмотен библейски, почнах като гъба да попивам всичко, особено библейските занятия. Всичко беше толкова ново за мен. Беше ми скъп всеки час, прекаран в учебните зали. Обичах дори часовете по гръцки, които започваха всяка сутрин от 7:30 (и където, ако се случеше да вляза в 7:32, преподаваелят прекъсваше думите си, за да отбележи: “Добър вечер, г-н Ренфри”). Знаех, че тези часове ме подготвяха да стана “достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината.” (ІІ Тимотей 2:15)

Семинарията ми даде нещо, за което винаги ще й бъда задължен – такава любов към Библията, че в крайна сметка никога да не бъда доволен докато съм извън Новозаветната Църква. Семинарията ми даде и средствата за изучаване на Словото Божие, за откриване на истината, както и желанието да открия и да служа на онази църква, която Христос е установил чрез своите апостоли. Колкото и иронично да изглежда това сега, една баптистка семинария в действителност подготвя сериозните студенти да станат православни.

Дипломирах се от семинарията с убеждението, че евангелистите не вярват достатъчно на Библията. На практика, повечето евангелисти, с които се сблъсквах, бяха твърде избирателни в подхода си към Писанието – тоест, те вярваха на всичко в Библията, с изключение на онези пасажи, които противоречаха на техните презумпции. Дори и тогава те не си признаваха открито, че отхвърлят тези пасажи. Онова, което успяваха да сторят, беше да променят действителния смисъл на текста посредством завъртяни танцови похвати. Но нека се спра на няколко от примерите, на които се натъквах в периода на семинарското си образование.

1.Тълкуване на Библията

В семинарията бях научен да изповядвам заедно със св. Петър, че “никое пророчество на Писанието не е собствено тълкувание…” (ІІ Петрово 1:20). Но в действителност нашата система на херменевтика, или библейска интерпретация, беше базирана на една относително съвременна теория. Тя подчертаваше, че всеки християнин притежава правото и отговорността самостоятелно да тълкува Библията под водителството на Светия Дух. Това като цяло не звучеше зле – докато не почнете да броите протестантските деноминации!

Завърших семинарията отчаян от факта, че между наглед силно вярващи люде, всеки от които претендираше за водителство от Светия Дух, съществуват такъв голям брой различни интерпретации. И тези различия не бяха върху маловажни доктринални детайли, а върху позиции от изключителна важност. Вътре в Светия дух ли цареше разногласие? Или по-скоро преподаваната ни херменевтика правеше от всеки християнин по един протестантски папа, който имаше власт да говори “незаблудимо” по отношение на това, какво казва Библията?

2.Свещеното Предание

Моите състуденти, както и самият аз, бързахме да изтъкнем, че вярваме в Библията, а не в преданието. Но ние така и не успявахме да направим разлика между “човешките предания”, порицавани от нашия Господ, и Свещеното Божие Предание, което и самата Библия препоръчва (вижте увещанията на Св. апостол Павел във ІІ Солуняни 2:15 и 3:6).

През всичките си години в семинарията аз не си спомням да съм чул да се каже каквато и да било добра дума за Свещеното Предание. Считам, че това е един от най-явните пропуски в евангелското семинарско обучение. И понеже мнозина евангелисти изпитват такова отвращение към думата с “П” (става въпрос за “Предание”, а не за “Предателство”3), те в действителност са отрекли жизненоважната роля на Божието Предание в оформянето и съхраняването на самото Свещено Писание. Без Преданието нямаше да имаме и Библията.

Спомням си как веднъж на занятие по богословие един студент запита преподавателя:

-Ако приемаме решението на църквата от Картагенския Събор (5-ти век), което утвърждава канона на Новия Завет, как тогава отхвърляме същата тази църква, която е определила кои ще са книгите в Библията?

-Добър въпрос, – отвърна преподавателят, – на който ние, баптистите, нямаме добър отговор.

3.Тайнствата

За тяхна чест, преподавателите в Западната Баптистка семинария твърдо изповядваха истината за въплъщението на Христос. На практика обаче, те отричаха сакраменталната същност на живота, неотделимо присъща на факта, че Бог Син е станал изцяло човек. Чрез своето отрицание на тайнствата, на иконите и на историческото литургично богослужение на църквата, според мен те бяха неволно изпаднали в някакво подобие на гностицизъм, което възвеличаваше “духовното” царство, но пренебрегваше физическото творение като средство на Божията благодат.

Учението за Божията благодат ни се преподаваше, но ни се отнемаха библейските средства на тази благодат – средства като водите на кръщението (въпреки исторически утвърденото учение на църквата върху пасажи като Йоан 3:5; І-во Петрово 3:21; Деяния 2:37,38). Преподаваха ни за Господнята вечеря, но спиритуализираха значението на Иисусовите думи, записани в Йоан 6-та глава (“Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен”), тълкувайки тези думи като проста символика.

Евангелистите почитат поне едно тайнство – проповядването на Словото – и в това тайнство те са в стихията си. Западната Баптистка семинария разполагаше с няколко добри курса по омилетика4. Съществуваше обаче, само една “свободноизбираема” дисциплина по библейско богослужение. Понеже са пренебрегнали формулирането на каквото и да било сакраментално богословие, евангелистите по презумпция приемат една форма на богослужение, която вместо на някакъв библейски модел, се основава върху развлекателно-и-или-лекционните модели на днешните времена в света.

Немалко от моите преподаватели критикуваха празнотата на евангелисткото богослужение. Един дори призна как богослужението в Баптистката църква се било изродило до “професионално развлечение за консуматорите по скамейките5”. Никой, обаче не изглеждаше склонен да вземе насериозно богатото църковно предание по отношение на литургията, което, съчетано със силно библейско проповядване, съставлява истинското православно богослужение.

Дипломирах се от семинарията през 1977 година, съзнавайки, че имам още много да уча. След като служих няколко години в една баптистка църква, моите безпокойства по отношение на баптиското богословие и баптистките практики станаха твърде проблематични и аз напуснах, за да основа една “Независима баптистка църква”. Изявената цел на всички нас, които положихме началото на тази църква във всекидневната на един от нашите домове, беше “да бъдем като Новозаветната църква”.

Честно казано, ние нямахме никаква представа как е функционирала Новозаветната църква. Въпреки семинарското си образование, аз все още бях твърде невеж в областта на църковната история. И на практика именно изучаването на църковната история ни отведе след няколко години при дверите на Православието.

Дълго време аз бях живял с погрешното убеждение, че евангелските протестанти проповядват по-добре, служат на Бога по-добре, пеят по-добре, евангелизират по-добре и познават Библията по-добре от всички други християни от времето на апостолите насам. Сега обаче, почна да ми просветва, че в действителност всичко истинско и добро, което евангелистите вярваме и практикуваме, сме наследили от Православната църква. И тъй като споделяхме техните цели и насока, нашата малобройна домашна църква се присъедини към Евангелската православна църква6, а останалото, както се казва, е история. Всъщност това беше само кулминацията на едно много вълнуващо пътешествие, което на свой ред ни отведе до едно ново начало в Православното християнство.

Както всички други семинарии, Западната Консервативна Баптистка семинария имаше своите силни и слаби страни. Като се имат предвид ограниченията на едно богословско учебно заведение да подготви напълно някого за живот в Църквата, предполагам, че не бива да очакваме твърде много от което и да било учебно заведение. Но докато Западната Баптистка семинария продължава да набляга върху абсолютната преданост към Божието Слово, считам, че няма да бъдем последните студенти, които от учебните зали ще се устремят в обятията на Православната църква.

В края на краищата, ставайки православен, аз просто сторих онова, което под една или друга форма бях обучаван да правя на всяко занятие в Западната Консервативна Баптистка семинария: “…да се подвизавате за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 3).

Бележки на преводача

За да се върнете обратно към текста, използвайте бутона “обратно” на browser-a.

Бележки към първото свидетелство:

1) Oral Roberts University – Основан през 1965 година в гр. Тулса, университетът става първият акредитиран петдесетнически университет в страната. През 1978 г. в ORU започва да действа и медицински факултет, предвиждан да съчетава конвенционалното лечение с изцеления на вярата. Вижте и бележката за самия Орал Робъртс по-долу. Бел. прев.
2) Saint Vladimir’s Orthodox Theological Seminary e учебно заведение за дипломна и следдипломна квалификация, основано през 1938 година, регистрирано в Щатското Министерство на образованието в Ню Йорк и акредитирано от Асоциацията на богословските учебни заведения в САЩ и Канада. Намира се в Крестууд, Ню Йорк. Бел. прев.
3) Helen Waddell (1889 – 1965) – Родена в Токио в семейството на презвитериански пастор и ориенталист. Става първата жена-член на Кралското литературно общество. The Lives of the Desert Fathers е по-скоро превод на избрани жития, отколкото авторски текст. Бел. прев.
4) Roger Williams (ok. 1603 – ok. 1684) Още преди пристигането си в Америка през 1631 г., Уилямс е противоречива фигура поради идеите си за свобода в богослужението. Проповедник и основател на колонията в Rhode Island, наречена “Провидение”, той е неин губернатор в периода 1654-1658 година. Известен е с приема на заселници с всякакви религиозни убеждения и миротворчески усилия между индианците и съседните нему колонии. Бел. прев.
5) Alexander Schmemann (1921 – 1983). Роден в Естония със смесено руско-немско потекло, той прекарва младостта си във Франция като завършва и Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж, където след ръкоположението си през 1946, преподава до 1951 година. Оттогава преподава в “Св. Владимир” (виж бел. 2 по-горе), като от 1962 г. до смъртта си е декан на Семинарията. О. Шмеман работи и като хоноруван преподавател към Columbia University, New York University, Union Seminary, и General Theological Seminary в Ню Йорк и е популярен гост-лектор в множество други университети в страната. Бел. прев.
6) Granville Oral Roberts (1918- ) е един от най-известните петдесетнически проповедници понастоящем в САЩ. През 1955 г. гласът му се носи от 250 различни радиостанции и той започва да използва и телевизията. Робъртс твърди, че има изцелителни способности, идващи директно от Бога. По време на проповедите си заявява, че усеща Божията сила в дясната си ръка – същата, която използва да изцелява. През 1987 г. обаче, по време на финансово бедствие Робъртс си спечелва печална слава, обявявайки че Бог “ще го прибере у дома”, ако не успее да набере нужните му 8 милиона долара. За негов късмет, три часа преди уреченото “прибиране” средствата са набрани благодарение на последното дарение от 1,3 милиона долара от собственик на писта за кучешки надбягвания. Все пак, две години по-късно Медицинският център “Град на вярата” се налага да бъде затворен. Бел. прев.

Бележки към второто свидетелство:

1) Новозаветен Апостолически Орден (‘New Covenant Apostolic Order’), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church) – за повече информация за тази група църкви и приемането им в Православието, виж книгата ‘Да СТАНЕШ православен. Пътешествие към древната Христова вяра’ от о. Питър Гилкуист. Бел. прев.

2) Metropolitan Philip Saliba – роден в 1931 г. близо до Бейрут, митрополит Филип завършва последователно няколко богословски учебни заведения в Ливан, Сирия, Великобритания и САЩ, както и история в Wayne State University в Детройт, Мичиган. Архиепископ е в Antiochian Orhtodox Christian Archdiocese of North America от 1966 година. Архидиоцезът му се простира и в Канада и по данни от август 2004 година наброява 159 енории. Паството му наброява 450 000 души от най-различен етнически произход, в т.ч. и значителен брой бивши протестантски енории с техните пастори – вече православни свещеници. Бел. прев.

Бележки към третото свидетелство:

1) От известно време Kenneth Hines не служи като свещеник поради лични провинения.

2) Арминити – по името на холандеца Jacobus Arminius (1560-1609). Въпреки усилията на калвинистите, толериращи единствено учението на Калвин, да потушат Ренесансовия (християнски, не светски) хуманизъм, той все още се шири в Европа. По това време Арминиус учи богословие в Женева – бастиона на калвинизма, при наследника на самия Калвин, Theodore Beza. Веза развива в още по-голяма крайност учението за предопределението – т.н. Супралапсарианизъм. След време Арминиус става уважаван проповедник в Амстердам, а по-късно и професор по богословие в Лайден. Като такъв бива назначен да обори младият учен Dirk Koornhert, който пише срещу Беза и срещу предопределението, както и да защити супралапсарианската позиция. Изучавайки проблема в дълбочина обаче, Арминиус се противопоставя на учението за безусловното предопределение и да приписва ва човека свобода, което също няма място в чистия калвинизъм. Това води до конфликт, който прераства в схизма, разтърсила цялата църква в Холандия.

Противоречието достига своята кулминация 10 години след смъртта на Арминиус, когато негови последователи излизат с пет протестни тезиса:

Бог избира да спаси онези грешници, които чрез благодатта на Духа повярват в Христа.
Христос умира не само за избраните, а за всички, макар греховете да се прощават само на вярващите.
Сам човек не е способен на нищо истински добро, докато не се новороди.
Всичко добро у новородения е от Божията благодат, но той е в състояние да противостои на тази благодат.
Вярващите имат сила и благодат от Духа да постоянстват във вярата, но е възможно да отпаднат от спасението.)
Против това събитие се свиква събор в Dort (1618-19 г.), на който се утвърждава ултракалвинизъм с пет тезиса в ответ, които стават част от догматичната основа на Холандската църква:

Пълна поквара – никой не може от само себе си дори да повярва.
Безусловно предопределение – не зависи по никакъв начин от волята на човека.
Ограничено изкупление – смъртта на Христос е достатъчна за всички, но ефикасна само за избраните.
Неустима благодат – на дара на вярата от Духа, избраните не могат да противостоят.
Постоянство – новородените не могат да отпаднат от спасението.
Впоследствие калвинистите се разправят доста безцеремонно със своите арминиански “братя” – 200 са отстранени от служение, 80 са прокудени от страната, а тези, които продължават да проповядват биват осъдени на доживотен затвор.

Понастоящем повлияни от учението на Арминиус са методистите, петдесетниците, назаряните, някои фракции баптисти и др. Бел. прев.
3) Диспенсационализъм – течение в християнството, което водещият диспенсационалистичен богослов на нашето време Charles Ryrie охарактеризира по следния начин:

“Диспенсационалистите вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин обещанията, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение, различни от тези на Израел.”

Въобще историята бива разделяна на специални епохи – диспенсации: “Диспенсацията е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.”

Характеристики на диспенсационализма:

1.Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.

2.Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци.

3.Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.

4.Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.

5.Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.

6.В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.

7.В края на Хилядолетното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред. Бел. прев.
4) Cornelius Van Til (1895-1987) – преподавател по апологетика в Уестминстърската семинария в продължение на 43 години (от 1929 до 1972 г.); почетен преподавател в семинарията след пенсионирането си. Роден e в многодетно холандско семейство, което емигрира в САЩ. От десетгодишна възраст се труди в семейната ферма в Индиана, докато не решава да се образова, за да противостои на неверието със собствените му средства. Завършва колежа “Калвин”, богословската семинария и университета в Принстън. Удостоен е с почетни богословски звания от университети в Унгария, Южна Африка и Филаделфия и САЩ. От 1936 г. до смъртта си е свещенослужител в Ортодоксалната Презвитерианска църква. Съосновател е на християнската академия “Филаделфия-Монтгомъри”. Основни негови трудове са: “The New Modernism” (1946), “The Defense of the Faith” (1955), “Christianity and Barthianism” (1962), както и многобройни очерци и статии. Апологетичната му християнска методология стъпва върху трудовете на някои холандски философи-калвинисти и е съсредоточена върху ролята на даденостите, които се явяват допирна точка между вярващи и невярващи, и противоположността на християнските и нехристиянските възгледи. Бел. прев.

Бележки към четвъртото свидетелство:

*Понастоящем, към 2005 г., о. Daniel Matheson е свещеник в Антиохийския православен архидиоцез в Канада.

1.Кадмиево багрени трепетлики – за човек, израсъл на воля навярно е трудно да осъзнае как гражданите нямат представа от есенния (пък и изобщо) вид на трепетликата – иначе не би използвал “кадмиево”. Багрите в тази група са много – от лимонено жълто през оранжево до пурпурночервено, та и няколко зелени цвята – изобщо пълната гама на есенните цветове. Бел. прев.

2.Оджибуасите, или Чипеуасите, са третата по големина група от индианското население на САЩ, водени единствено от Чероки и Навахо. Наброяват над 100 000 в обширна територия от Мичиган до Монтана. Други 76 000, в 125 племенни групи, обитават територията на Канада. Известни са с канутата и дивия си ориз, а също и като единственото индианско племе, разгромило Сиуксите. Бел. прев.
3.Обединена канадска църква (United Church of Canada) е най-голямото протестантско изповедание в Канада – над 3 милиона души в 3677 паства. Основана е на 10 юни 1925 в Торонто, Онтарио при обединяването на Методистката, Конгрешанската, 70 процента от Презвитерианската, както и Съвета на Обединените църкви в Канада. Това е първото в света обединение на исторически различни изповедания, получило международно признание. Бел. прев.
4.Halifax – провинциалната столица и най-големият град на Нова Скотия. Бел. прев.
5.”Вяра на дело” (Faith at Work) – Основана в Ню Йорк през 1927 от Sam Shoemaker, представител на Calvary (Episcopal) Church. Организацията се занимава предимно с издателска дейност и организиране на конференции, семинари и обучителни курсове. Бел. прев.
6.Брус Ларсън (Bruce Larson) – Изпълнителен директор на Faith at Work през периода 1963-75 година. Бел. прев.
7.”От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…” (All the way my Savior leads me, what have I to ask beside …) – първите редове на авторска песен (1875г. Чикаго, Илиноис) от Frances Jane Crosby, музика Robert Lowry. Бел. прев.
8.Евангелска Православна Църква (Еvangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

Бележки към петото свидетелство

1. О. Томас Ренфри сред останалите членове на енорийския съвет на мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния. Бел. прев
2. Международна християнска организация, създадена в САЩ през 1951г. от д-р Бил Брайт. Днес движението съществува в около 200 страни, а в България съществува от 1990г. като в момента носи името “Студентски живот” и има представители в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Русе. Бел. прев.
3. В английският оригинал: думата с “Т” – “Tradition” (Предание), а не “tithing” (десятък). Бел. прев.
4. Омилетика – богословската наука за проповядването. Бел. прев.
5. В английският оригинал: “the professionals performing for the pew potatoes”. Бел. прев.
6. Евангелската православна църква (Evangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

940年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 940 Chinese Articles & Videos

http://taiwanhongkongofmyheart.wordpress.com

TAIWAN & HONG KONG OF MY HEART

我的心臟台灣和香港

Sanxiantai_A_07.jpg

940年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 940 Chinese Articles & Videos

台灣基督東正教會 The Orthodox Church in Taiwan

台北基隆河道.鳥瞰.夜間光影

Dji Phantom 3 Taipei Night video 4k版

THE NEW VISION TAIWAN 4K VIDEO 004 墾丁

http://theological.asia

110年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 110 Chinese Articles & Videos

120年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 120 Chinese Articles & Videos

130年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 130 Chinese Articles & Videos

140年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 140 Chinese Articles & Videos

20年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 20 Chinese Articles & Videos

30年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 30 Chinese Articles & Videos

40年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 40 Chinese Articles & Videos

50年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 50 Chinese Articles & Videos

60年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 60 Chinese Articles & Videos

70年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 70 Chinese Articles & Videos

80年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 80 Chinese Articles & Videos

90年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 90 Chinese Articles & Videos

The new vision Taiwan 4K video – 3  六十石山

台灣 The new vision Taiwan 4K video – 2

台灣 The new vision Taiwan 4K video – 1 空拍初體驗

黏上台東 TimeLapse of Taitung, Taiwan

伯朗大道 4K 空拍 Taiwan

丹尼爾空中攝影(空拍) 看見台東, 台灣

See a extremely different view

Taitung from above, Taiwan

台灣 4K Sony RX100 IV Underwater Green Island Taiwan

台灣 Taiwan Ocean 4k

THE NEW VISION TAIWAN 4K VIDEO 5 秋の序曲 · Remembrance

台灣 Beautiful Taiwan

MY NEW SITE: RIVERSIDE OF MY HEART – CALIFORNIA, USA

slideshow_2

http://riversideofmyheart.wordpress.com

Riverside of my heart

California, USA

11045841483_9400c6c376_m1

button_ask_a_question3

ケイリー=ヒロユキ・タガワ – 2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け – 3ビデオ – CARY-HIROYUKI TAGAWA – Japanese

https://usaofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

http://japanofmyheart.wordpress.com

USA OF MY HEART

CALIFORNIA OF MY HEART

JAPAN OF MY HEART

imgp02001big-3ケイリー=ヒロユキ・タガワ Cary-Hiroyuki Tagawa

とうほうせいきょうかい、

2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け

220307.p

http://orthodoxjapan.jp

東方正教会の歴史 – 日本正教会

logo

生まれは東京都東麻布。父親は米軍に勤務する日系二世、母親は宝塚出身の女優である。両親ともに日本人であるが、5歳でアメリカに移住してアメリカ国籍を持っている。高校生の時から演劇に興味を持ち、南カリフォルニア大学で学んだ。この時、早稲田大学に1年間留学したという。

叔父は歌手の旗照夫、俳優の旗昭二(いずれも母親の弟)、また従弟に中山千彰(テレビプロデューサーで、元ニッポン放送ディレクター)がいる。現在はハワイに住み。

2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け。

big-1

big-2

220308.b

http://www.pravoslavie.ru/english/

http://www.pravoslavie.ru/english/87656.htm

ORTHODOX CHRISTIANITY

NOVEMBER 2015: THE JAPANESE-AMERICAN HOLYWOOD ACTOR CARY-HIROYUKI TAWAGA OF MORTAL KOMBAT MOVIES WHO LIVES IN HAWAII, USA, BAPTIZED EASTERN ORTHODOX CHRISTIAN IN RUSSIA – 3 VIDEOS

https://usaofmyheart.wordpress.com

http://hawaiiofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

http://japanofmyheart.wordpress.com

USA OF MY HEART

HAWAII OF MY HEART

CALIFORNIA OF MY HEART

JAPAN OF MY HEART

e3974f65cee4d0ceee33aa66dbe7cc5120151112-DSC_7252

big-1

big-2The Japanese-American actor

Cary-Hiroyuki Tawaga of Mortal Kombat movies

who lives in Hawaii, USA, baptized Eastern Orthodox Christian in Russia

220307.p

Mortal Kombat’s Shang Tsung goes Orthodox in Russia

Video – The Baptism of Cary-Hiroyuki Tawaga

(Mortal Kombat’s Shang Tsung)

The soul of Cary-Hiroyuki Tagawa, best known for the part of evil sorcerer Shang Tsung in the Mortal Kombat movies, has been captured by Russia – he has apparently decided to be baptized into the Orthodox Church.

Tagawa, an American actor of Japanese descent, who took part in a new Russian film called The Priest-San, decided to abandon his faith and become a true follower of Jesus Christ’s orthodox teachings, Interfax reports.

The news was spread via Facebook by one of his colleagues, Ivan Okhlobystin, an actor and prominent Russian religious figure. He shared a photo of Tagawa taken with a giant cross, probably snapped during filming not far from Moscow.

220308.b

“I’m happy to say that… after deep and thorough consideration Cary Tagawa, who played the part of the Japanese orthodox priest in our new film The Priest-san, will take the Sacrament of Holy Baptism,” his post goes.

“You cannot just grasp the essence of the Russian Orthodox… When I first came to Russia I had very little time to get into the character. So I visited a number of Russian cathedrals in Yaroslavl and Rostov. Simply being inside had a very powerful effect on me,” Tagawa said in an interview to Kinopoisk.ru in 2013 when the shooting in Russia was done.

Cary-Hiroyuki Tagawa received a baptismal name of Panteleymon, Okhlobystin wrote on his Facebook page.

Tagawa also expressed his intention to become a Russian citizen at a press conference, according to Orthodox news website pravmir.ru.

“I’m not following the new trend,” he said, most likely alluding to American boxer Roy Jones Jr and French actor Gerard Depardieu. “I follow my heart. There are no easy decisions either in America, or anywhere else in the world. This will be a new challenge for me.”

The film, soon to hit screens in Russia, tells the story of a Japanese priest, who leaves Japan due to Yakuza wars and heads for a small Russian town to help its locals fight rampant corruption. The movie is the latest project from the “Orthodox” producing studio.

Source:

http://www.pravoslavie.ru/english/

http://www.pravoslavie.ru/english/87656.htm

ORTHODOX CHRISTIANITY