Texas, USA


A Saint of our days:

Archbishop Dmitri Royster of Dallas & South USA

August 28, +2011


Diocese of Dallas & the South:

Alabama, Arkansas, North Carolina, Florida,

South Carolina, Georgia, Kentucky, Louisiana, Mississippi, New Mexico,

Oklahoma, Tennessee, Texas & Virginia



Above is an image taken today of the incorrupt body of Archbishop Dmitri of Dallas. He died in the summer of 2011, and was buried unembalmed, according to Orthodox tradition. On Friday his body was disinterred for transferral to his new tomb in St. Seraphim Orthodox Cathedral in Dallas, which was his own. When the cemetery personnel opened his coffin, they found Vladyka Dmitri incorrupt.

That is to say, his body had not decayed. He has been buried for four and a half years under the Texas ground, and his body looks like it did the day he died.

This is a miracle. In Orthodox Christianity, it is seen as a sign that the deceased was, and is, a saint. If you read The Brothers Karamazov, you may remember that whether or not the deceased Elder Zosima was incorruptible was a feature of the narrative.

In Dallas today, they found their incorruptible. I don’t suppose a soul who knew Vladyka Dmitri is surprised. I knew him in the last five years of his life. What a dear and holy man he was. He had an important part in my own coming to Orthodoxy. In the summer of 2005, broken and grieving over years of scandal and corruption in the Roman Catholic Church, my wife and I began attending St. Seraphim Cathedral. We did not intend to convert to Orthodoxy; we simply wanted to be in a place where we could be confident the real presence of Christ was in the Eucharist (Roman Catholic doctrine recognizes the validity of Orthodox sacraments), the liturgy was reverent and beautiful, and we could worship without being so overwhelmed by anger.

After a couple of visits, we received an invitation to a party at the Archbishop’s house, after the Dormition feast. I felt divided about this. For one, I didn’t want to go to a fancy archbishop’s house. For another, I had had enough of bishops and archbishops, men who had wrecked the Roman Catholic Church. I didn’t want to get mixed up with an Orthodox one.

But we went anyway, showing up on a rainy August afternoon at the address on the card. It turned out to be not a palatial residence, but the modest two-story woodframe house behind the cathedral. Could this house, with the paint peeling, really be where the Archbishop of Dallas and the South lives? I knocked on the door, and in we walked, with our kids.

The house was jammed with people from the congregation. There were Russians and other Slavs, and Americans too. You could hardly move for all the people. Every inch of counter space in the kitchen was filled with dishes bearing up Russian food. At the far end of one counter was a gorgeous flan, made by Vladyka Dmitri himself. He loved to cook.

There he was, sitting at the table, his long, Gandalf beard resting on his black cassock. His eyes twinkled. He greeted us kindly. Later, we watched him remove himself to a side room where kids were playing, sit down on a low couch, and talk to them like they were his own children. He was 82 years old then, and was to those children a kindly grandfather figure.

“Come see this,” Julie said, pointing to Dmitri among the children. That’s not something we were used to seeing.

A short while later, in the kitchen, a Russian and a Ukrainian poured vodka shots for themselves and for me, and raised a toast to the Archbishop. “To Vladyka!” we said, then downed the vodka. Meanwhile, the ceiling began to leak in the poor old house. We chose to ignore it, because it was time to bless the food. Everybody became quiet as Vladyka turned toward the icon and began to pray.

It was a family dinner. That’s how it struck us. Archbishop Dmitri, born Robert Royster in Teague, Texas, was the opposite of everything I had come to expect in a bishop. He was humble and kind and gentle. He loved his people, and his people loved him. I remember thinking how good it would be to be led by such a man.

One day a few years later, after had become Orthodox, we were at Forgiveness Vespers, the pre-Lenten ritual that all Orthodox parishes do in which each parishioner must ask each other for forgiveness, and then offer it in return. Watching that tall, elderly archbishop bow before our three year old daughter Nora and ask her forgiveness — it took my breath away.

Nora did not know it at the time, but it was a saint of God who did her that honor.

Here’s what will happen today in Dallas:

On Saturday morning, March 5th, 2016 His Beatitude, Metropolitan TIKHON, will preside at the Divine Liturgy in St Seraphim Cathedral at 9:30 AM. Following the Divine Liturgy a Pannikhida will be served, after which we will solemnly process around the cathedral carrying the coffin of Archbishop Dmitri and place it over the prepared crypt in the Memorial Chapel. After the final litany, we will lower the coffin containing the body of Archbishop Dmitri into his final earthly resting place.

Holy Dmitri of Dallas, pray for us. I am sure that official canonization procedureswill soon be underway. What a blessing he was to all of us who knew him.

A saint. Our Vladyka. What a gift.

Rod Dreher

The American Conservative

05 / 03 / 2016






A Saint of our days: Archbishop Dmitri Royster of Dallas & South USA (+2011)



1999 Eleanor and Archbishop Dimitri 001


mbss-142-3_copy.medium (300 x 300 max).jpg






Tree, Pennybacker Bridge, Austin, Texas, America-2.jpg

Texas, USA


A Saint of our days:

Archbishop Dmitri Royster of Dallas & South USA

August 28, +2011


Diocese of Dallas & the South:

Alabama, Arkansas, North Carolina, Florida,

South Carolina, Georgia, Kentucky, Louisiana, Mississippi, New Mexico,

Oklahoma, Tennessee, Texas & Virginia



The incorrupt body of Archbishop Dmitri Royster of Dallas



From Texas Baptist to Orthodox Saint?

by Terry Mattingly





Wherever bishops travel, churches plan lavish banquets and other solemn tributes to honor their hierarchs.

Visitations by Archbishop Dmitri Royster of the Orthodox Church in America were different, since the faithful in the 14-state Diocese of the South knew that one memorable event would take care of itself. All they had to do was take their leader to a children’s Sunday-school class and let him answer questions.

During a 1999 visit to Knoxville, Tenn., the lanky Texan folded down onto a kid-sized chair and faced a circle of preschool and elementary children. With his long white hair and flowing white beard, he resembled an icon of St. Nicholas — as in St. Nicholas, the monk and fourth-century bishop of Myra.

As snacks were served, a child asked if Dmitri liked his doughnuts plain or with sprinkles. With a straight face, the scholarly archbishop explained that he had theological reasons — based on centuries of church tradition — for preferring doughnuts with icing and sprinkles.

A parent in the back of the room whispered:

“Here we go.”

Some of the children giggled, amused at the sight of the bemused bishop holding up a colorful pastry as if he were performing a ritual.

“In Orthodoxy, there are seasons in which we fast from many of the foods we love,” he said. “When we fast, we should fast. But when we feast, we should truly feast and be thankful.”

Thus, he reasoned, with a smile, that doughnuts with sprinkles and icing were “more Orthodox” than plain doughnuts.

Dmitri made that Knoxville trip to ordain yet another priest in his diocese, which grew from a dozen parishes to 70 during his three decades. The 87-year-old missionary died last Sunday (Aug. 28) in Dallas, in his simple bungalow — complete with leaky kitchen roof — next to Saint Seraphim Cathedral, the parish he founded in 1954.

Parishioners were worried the upstairs floor might buckle under the weight of those praying around his deathbed.

The future archbishop was raised Southern Baptist in the town of Teague, Texas, before moving to Dallas. As teens, Royster and his sister became intrigued with the history of the major Christian holidays and began visiting a variety of churches, including an Orthodox parish. The services were completely in Greek, but they joined anyway — decades before evangelical-to-Orthodox conversions became common.

During World War II, the young Texan learned Japanese in order to interrogate prisoners of war, while serving on Gen. Douglas MacArthur’s staff. A gifted linguist, he later taught Greek and Spanish classes on the campus of Southern Methodist University. While training to serve in the OCA, which has Russian roots, he learned Old Russian and some modern Russian.

Early in his priesthood, the Dallas parish was so small that Dmitri helped his sister operate a restaurant to support the ministry, thus becoming a skilled chef who was become famous for his hospitality and love of cooking for his flocks. During his years as a missionary bishop, driving back and forth from Dallas to Miami, monks in New Orleans saved him packages of his favorite chicory coffee and Hispanic parishioners offered bottles of homemade hot sauce, which he stashed in special compartments in his Byzantine mitre’s traveling case.

A pivotal moment in his career came just before the creation of the Diocese of the South. In 1970, then-Bishop Dmitri was elected — in a landslide — as the OCA metropolitan, to lead the national hierarchy in Syosset, N.Y. But the ethnic Slavic core in the synod of bishops ignored the clergy vote and appointed one of its own.

Decades later, the Orthodox theologian Father Thomas Hopko described the impact of that election this way:

“One could have gone to Syosset and become a metropolitan, or go to Dallas and become a saint.”

The priest ordained in Tennessee on that Sunday back in 1999 shared this judgment, when reacting to the death of “Vladika” (in English, “master”) Dmitri.

“There are a number of saints within Orthodox history who are given the title ‘Equal to the Apostles,’ ” noted Father J. Stephen Freeman of Oak Ridge. “I cannot rush beyond the church and declare a saint where the church has not done so, but I can think of no better description of the life and ministry of Vladika Dmitri here in the South than ‘Equal to the Apostles.’ “

(Terry Mattingly directs the Washington Journalism Center at the Council for Christian Colleges and Universities.

Contact him at tmattingly(at)cccu.org or http://www.tmatt.net.)























Alkmaar, Netherlands

Jim & Nancy 3-2010.jpg

Jim & Nancy Forest

Alkmaar, North Holland, Netherlands

Jim is an American living in Holland since 1977


From USA to Netherlands

From Protestantism to Orthodoxy



Becoming Orthodox

by Jim Forest





I am sometimes asked how the son of atheist parents ended up not only a Christian but a member of the Orthodox Church.

In fact it wasn’t so big a leap as it sounds. For starters my parents weren’t people for whom atheism was a religion unto itself. Their atheism seemed to mainly to do with being on the Left. Their real interest was in the down-and-out — people who were being treated like beasts, underpaid or jobless, trapped in slums, without health care, etc. When I was growing up, they were both Communists. It was part of Marxist dogma that there was no god. For them it was not so much a question of agreeing with that tenet of Marxism as not disagreeing. In fact both of them had been shaped and inspired by their religious roots. Mother was a Methodist Communist, my father a Catholic Communist. Mother’s parents, both devout Methodists, raised their children to take Christianity seriously, and with an eye to its social implications. Dad, a fervent Catholic in his youth, had once looked forward to becoming a priest.

I was born in November 1941 in the Vatican of Mormonism, Salt Lake City, Utah. At the time my Father was working as regional organizer for the Communist Party and my Mother was a social worker. When I asked about Mormons later in life, Mother spoke with respect of the ways Mormons helped each other when anyone was out of work or facing other troubles. However, she tended to judge religion by how attentive its members were not just to each other but to the woes of the world. On that score, the Mormons didn’t impress her.

During the several years that followed, I have only splinters of memory. There is a photo of me when I was about a year old, standing upright while my mother, wearing a beret and smoking a cigarette, is sitting on a park bench in a Chicago park. Later we lived in Denver, where my brother, Richard, was born in 1943. Dad was in the Army part of the Second World War, stationed in Hawaii. In 1944 Dad fell in love with a Communist Party co-worker and filed for divorce. During the next decade, he was an occasional visitor whose home was far away. Remarkably, divorce didn’t seem to embitter Mother. I cannot recall her ever speaking ill of Dad.

Following the divorce, my mother, brother and I moved to Red Bank, New Jersey. This was the town where Mother had grown up in. While her parents by then had both died, her sister and brother-in-law were living there. It took some good will and squeezing, but we lived with them until we had a house of our own. Mother’s identification with people on the other side of the tracks brought us to buy a bungalow on the other side of the tracks, a small house in a mainly black neighborhood where indoor plumbing, such as we had, was still the exception. Many local roads were unpaved. One neighbor, Libby, nearly a century old and black as coal, had been born in slavery days in Tennessee, where my grandmother had been raised. Earlier in Libby’s life she had worked in my grandparents’ house.

Radical music was part of our upbringing. Mother hadn’t much of a voice, but from time to time sang such songs as “This Land is Your Land,” “Joe Hill” and “The Internationale” with its line, “Arise ye prisoners of starvation, arise ye wretched of the earth, for justice thunders condemnation, a better’s world’s in birth.” These were, for Mother, not so much songs as hymns to be sung with Methodist enthusiasm. On our wind-up 78 rpm record player, we played records of Paul Robeson, the Weavers, Burl Ives and Pete Seeger, all singers whose voices tilted to the Left. From these I learned a number of spirituals — songs about baptism, salvation, laying down my sword and shield, crossing the River Jordan with angelic chariots swinging low. The music of the black Christianity was the one of the few acceptable sources of religion for American radicals. I also sometimes heard spirituals being sung when I walked past the nearby African Methodist Episcopal Church.

In her youth, while a student at Smith College, Mother had reached the conclusion that religion was mythology, yet I doubt she ever fully abandoned belief in God. She never said a critical word about religious faith. When I was eight or so, I asked her if there was a God and was impressed by the regret in her voice when she said she didn’t think so. Even more than her answer, her sadness remained with me. Why such sorrow? Clearly she missed the Methodist Church she had grown up in. Especially at Easter and Christmas, religious homesickness got the better of her and so we attended Methodist services, sitting up in the balcony. One year she sent my brother and me to the church’s summer school. While this was a help for her as a working mother (she was a psychiatric social worker on the staff of a state mental hospital in Marlboro), I have no doubt she hoped my brother and I would soak up the kind of information about the deeper meaning of life that she had received as a child.

The minister of the church, Roger Squire, was an exceptional man whose qualities included a gift for noticing people in balconies and connecting with children. His occasional visits to our house were delightful events for my brother and me. Only as an adult did it cross my mind how remarkable it was, with the Cold War in full swing, that he would make it a point to come into our unglamourous neighborhood to knock on the kitchen door of a home that contained a Communist and her two sons.

One of the incidents that marked me as a child was the hospitality of the Squire family to two young women from Hiroshima and Nagasaki who had survived the nuclear bombing but were badly scarred. American religious peace groups had brought them and others to the United States for plastic surgery and found them temporary homes in and near New York City — not an easy undertaking for hosts in the fifties when the word “peace” was regarded by many as a synonym for Communist sympathies and when many people had no desire to think about, not to say see with their own eyes, what American nuclear bombs had done to actual people. In fact, I could only guess at the results myself, as the faces of the two women were draped with veils of silk. Through them, I learned about the human cost of war and the effects of nuclear weapons, and through the Squire family I had a sturdy idea of what it meant to conform one’s life to the Gospel rather than to politics and the opinions of neighbors.

Yet the Methodist Church as such didn’t excite me. While I was always glad to see Rev. Squire and enjoyed the stories and jokes he sprinkled in sermons to underline his points, long-time sitting is hard work for a child. I felt no urge to be baptized. Neither was I won over by the nearby Dutch Reformed Church which, due to a neighbor’s invitation, I attended for a few weeks and which I remember best for its unsuccessful attempt to get me to memorize the Ten Commandments.

The big event in my religious development as a child was thanks to a school friend inviting me Christ Episcopal Church in nearby Shrewsbury. It was among the oldest buildings in our region, its white clapboard scarred with musket balls fired in the Revolutionary war. The blood of dying soldiers had stained the church’s pews and floor, and though the stains could no longer be seen, it stirred me to think about what had happened there.

What engaged me still more was the form of worship, which was altar- rather than pulpit-centered. It was an Episcopal parish in which sacraments and ritual activity were the main events. (Being a parent has helped me realize that ritual is something that children naturally like. For all the experiments we make as children, we are born conservatives who want our parents to operate in predictable, patterned, reliable ways. We want meals to be on the table at a certain time and in a specific way, and in general like to know what to expect. We want the ordinary events of life to have what now I think of as a liturgical shape.)

I didn’t know it at the time, but the parish would have been described by many Episcopalians as “high church” — vestments, acolytes, candles, processions, incense, liturgical seasons with their special colors, much of the service in plain chant, communion every Sunday. The result was that I got a taste of a more ancient form of Christianity than I had found among Methodists or other Protestants. For the first time in my life, I wanted to be part of it. It was in this church that, age ten, I was baptized. I became an acolyte (thus getting to wear a bright red robe with crisp white surplice) and learned to assist the pastor, Father Theodore La Van, at the altar. His baptismal gift to me was an ancient Byzantine coin that bore a relief image of Christ on one side.

I learned much of the Book of Common Prayer by heart and rang a bell when the bread and wine were being consecrated. In Sunday school after the service I learned something of the history of Christianity, its sources and traditions, with much attention to Greek words. I remember Father La Van writing “Eucharist” on the blackboard in both English and Greek, explaining it meant thanksgiving, and that it was made up of smaller Greek words that meant “well” and “grace.” The Eucharist was a well of grace. Such lessons put the ancient world in reaching distance.

But the friendship which had brought me to the church in the first place fell apart later that year and Father La Van was dismissed. Years later I was told some in the parish thought he drank too much. I found other things to do with my Sundays than go to church. My religious interest went into recess. Within a year or two I was trying to make up my mind whether I was an atheist or an agnostic. I decided on the latter, because I couldn’t dismiss the sense I often had of God being real. Like my parents, I loved nature and wilderness, and these suggested to me the existence of God. Wherever I looked, whether at ants with a magnifying glass or at the moon with a telescope, everything in the natural order was awe-inspiring, and awe is a religious state of mind. Creation made it impossible for me to dismiss God, even if it was a rather impersonal God — God as prime mover rather than God among us.

It wasn’t until 1959, when I was turning 18, that I began to think more deeply about religion and what God might mean in my life. By then I had dropped out of high school and joined the Navy. Lately out of boot camp, I was studying meteorology at the Navy Weather School at the Naval Air Base in Lakehurst, New Jersey.

At the turning point in his life, St. Paul was struck blind on the road to Damascus. The equivalent moment in my own life is linked to a more prosaic setting: Saturday night at the movies. The film at the base theater that night happened to be “The Nun’s Story,” based on the autobiography of a Belgian woman who entered a convent and later worked at a missionary hospital in the African Congo. In the end, the nun (played by Audrey Hepburn) became an ex-nun. Conscience was at the heart of the story: conscience leading a young woman into the convent and eventually leading her elsewhere, but never away from her faith. I later discovered the film was much criticized in the Catholic press for its portrayal both of loneliness and of the abuse of authority in religious community.

If it had been Hollywood’s usual religious movie of “The Bells of St. Mary’s” variety, it would have had no impact on my life. But this was a true story, well-acted and honestly told, and without a happy ending, though in the woman’s apparent failure as a nun one found both integrity and faith. Against the rough surface of the story, I had a compelling glimpse of the Catholic Church with its rich and complex structures of worship, community and service.

After the film I went for a walk, heading away from the buildings and sidewalks. It was a clear August evening. Gazing at the stars, I felt an overwhelming happiness such as I had never known. This seemed to rise up through the grass and to shower down on me in the starlight. I felt I was floating on God’s love like a leaf on water. I was deeply aware that everything that is or was or ever will be is joined together in God. For the first time in my life, the blackness beyond the stars wasn’t terrifying.

I didn’t think much about the film itself that night, except for a few words of Jesus that had been read to the novices during their first period of formation and which seemed to recite themselves within me as I walked: “If you would be perfect, go, sell what you have, and give it to the poor, and you will have great treasure in heaven, and come, follow me.” I had nothing to sell but the words “follow me” landed in the core of my being.

I went to sleep that night eager to go to Mass. I knew I wanted to return to Christianity and was strongly drawn to Catholicism.

The next morning I went to a nearby Catholic church but found the Mass disappointing. I felt like an anthropologist observing a strange tribal rite. I had only a vague idea what was happening. There seemed little connection between the priest and the congregation. Most of the worship was in mumbled, hurried, often inaudible Latin. As for the sermon, probably I would have preferred it had it been in Latin. People in the pews seemed either bored or were concentrating on their rosaries. At least they knew when to sit, stand, and kneel. I struggled awkwardly to keep up with them. At the end of Mass, there was no exchange of greetings or further contact between people who had been praying together. Catholic worship seemed to have all the intimacy of people waiting in a bus station.

I started looking for a church where there was engagement and beauty and at least something of what I had hoped to find in Catholicism. The Anglo-Catholic segment of the Episcopal Church, which I had begun to know as a child, seemed the obvious choice, and it happened that another sailor at the Weather School had grown up in such a parish. He shared his Book of Common Prayer with me and, in the weeks that followed, we occasionally read its services of morning and evening prayer together.

After graduating, I spent a two-week Christmas leave in an Episcopal monastery — Holy Cross — on the Hudson River not far from West Point, a joyous experience in which I thought I had found everything I was hoping for in the Catholic Church: liturgy, the sacraments, and a religious community that combined prayer, study and service to others. Having been assigned to a Navy unit at the Weather Bureau in Washington, D.C., I joined a local Episcopal parish, St. Paul’s, which the monks at Holy Cross had told me about.

Those months were full of grace. So why am I not writing an essay on “Why I am an Episcopalian”? Perhaps the main item was that I had never quite let go of the Catholic Church. I could never walk past a Catholic church without stopping in to pray. A hallmark of the Catholic Church was that the Blessed Sacrament was reserved on or near the altar awaiting anyone who came in. Its presence meant this wasn’t just a room that came to life from time to time when Mass was being celebrated, but a place where many of the curtains that usually hide God were lifted, even if you were the only person present. In those days, the doors of Catholic churches always seemed open.

Another factor were many excellent books that found their way into my hands — among these, Thomas Merton’s autobiography, The Seven Storey Mountain, G.K. Chesterton’s Orthodoxy and The Everlasting Man, and The Long Loneliness by Dorothy Day, founder of the Catholic Worker movement.

There were negative elements as well. One of these was an experience at the Episcopal monastery I had first visited at Christmas. Back in the Spring for Easter, on the last day of my stay one of the monks asked to see me in the visitors’ room. Once there, he embraced and kissed me. With some difficulty, I struggled free and later that day returned by bus to Washington. From there I wrote to the prior of the community, telling him what had happened. His reply wasn’t helpful. He might have pointed out that monks, like everyone else, sometimes suffer loneliness and may sexual longings of one sort or another and sometimes don’t manage them very well. Rather he said that homosexuality was often an indication of a monastic vocation. As my own sexual orientation was of the more common variety, I wondered if the prior meant I wasn’t the right sort of person to be visiting. After his letter, I had no desire to return. The experience added to my growing doubts about remaining in the Episcopal Church, uncomfortably divided as it was into high, low and middle liturgical strata.

Yet I still had reservations about becoming Catholic and so began to explore the varieties of Christianity in Washington, visiting every sort of church, black and white, high and low. Among them was a Greek Orthodox cathedral, but I sensed one had to be Greek to be a part of it. I returned several times to the black church on the campus of Howard University, a friendly place with wonderful singing, but felt that, as a white person, I would always be an outsider. If I could have changed skin color by wishing, I would have been tempted to turn black in the Howard chapel.

As the weeks went by I came to realize that the Catholic churches I so often stopped in to pray were places in which I felt an at-homeness I hadn’t found anywhere else. On November 26,1960, after several months of instruction, I was received into the Catholic Church.

What had most attracted me to Catholicism was the Liturgy, in its basics the same no matter where one was. Though in some parishes it was a dry, mechanical affair, there were other parishes where the care taken in every aspect of worship was profound. While for some people, worship in an ancient language is a barrier, in my own case I came to love the Latin. Luckily I had studied Latin in high school. I was happy to be participating in a language of worship that was being used simultaneously in every part of the world and which also was a bridge of connection with past generations. I learned many Latin prayers by heart, especially anything that could be sung. “To sing is to pray twice,” one of the Church Fathers says. How true!

In the mid-sixties, in the early stages of liturgical change following the Second Vatican Council, I felt a complex mixture of expectation, gratitude and anxiety. Despite my private love of Latin, I could hardly disagree with the compelling arguments put forward for scrapping it. I didn’t want to hang onto what clearly got in the way for others. Unfortunately, the Englishing of the Liturgy was not carried out by poets. We ended up with the English language in its flattest state. In the process we lost not only Latin but Gregorian chant, a great pity. Most of the music that took its place was pedestrian. The body language of prayer was in retreat. The holy water fonts inside church entrances were often dry.

Yet, like most Catholics, I uttered few words of complaint. I knew that change is not a comfortable experience. And I thought of myself as a modern person. I was embarrassed by my difficulties adjusting to change. Also I had no sense of connection with those who were protesting the changes. These tended to be the rigid Catholics of the sort who were more papal than the Pope and politically on the far right. (I had never been attracted to that icy wing of Catholicism that argued one must be a Catholic, and a most obedient Catholic, in order to be saved.)

All this said, there was a positive side to Catholicism that in many ways compensated for what was missing in the Liturgy. For all its problems, which no church is without, the Catholic Church has the strength of being a world community in which many members see themselves as being on the same footing as fellow Catholics on the other side of the globe, in contrast with many Christians who see their church first of all as a national institution. The Catholic Church also possesses a strong sense of co-responsibility for the social order, and a relatively high degree of independence from all political and economic structures.

This aspect of the Catholic Church finds many expressions. I had joined one of them, the Catholic Worker movement, after being discharged from the Navy as a conscientious objector in the spring of 1961. Founded by Dorothy Day in 1933, the Catholic Worker is best known for its houses of hospitality — places of welcome mainly in run-down urban areas where those in need can receive food, clothing, and shelter. It is a movement in some ways similar to the early Franciscans, attempting to live out the Gospels in a simple, literal way. It is basic Christianity to have as little as possible — what Dorothy Day called voluntary poverty. Jesus said to do good to and pray for those who curse you, to love your enemies, to put away the sword; and Catholic Workers try to do this as well, refusing to take part in war or to sanction violence. The Catholic Worker view of the world is no less critical than that of the Prophets and the New Testament.

I also found in the Catholic Worker movement a remarkable interest in the writings of the Church Fathers. One often encountered quotations from St. John Chrysostom, Saint Basil, St. Gregory Nazianzen and other voices of the early Church in movement’s widely read publication, The Catholic Worker.

One of the surprises in getting to know Dorothy Day was her special love for Russian literature, most of all the work of Dostoevsky. At times she recited passages from The Brothers Karamazov that had shaped her understanding of Christianity. Mainly these had to do with the saintly staretz Father Zosima and his teaching on active love — “love in action is often a harsh and dreadful thing compared with love in dreams.” Dorothy all but demanded that I read Dostoevsky. She also had a deep appreciation of the liturgical life of the Eastern Church. It was Dorothy who first took me into a Russian Orthodox Church, a cathedral in upper Manhattan where I met a priest who, many years later, I was to meet again in Moscow, Father Matvay Stadniuk. (In 1988 he organized the first public project of voluntary service by Church members since Soviet power had launched its war on religion.) At a Liturgy Dorothy took me to, I first learned the Old Slavonic words Gospodi pomiloi (Lord have mercy), the most often repeated prayer in Orthodox worship services.

One evening Dorothy brought me to a Manhattan apartment for a meeting of the Third Hour, a Christian ecumenical discussion group founded by a Russian émigré, Helene Iswolsky. Participants that evening included the Orthodox theologian, Father Alexander Schmemann, the poet W.H. Auden, and Alexander Kerensky, who had been prime minister of Russia after the abdication of Czar Nicholas II and before the Bolshevik coup led by Lenin. As I recall, the conversation that evening was in part about the Russian word for spirituality, dukhovnost. The Russian understanding of spiritual life, it was explained, not only suggests a relationship between the praying person and God, but has profound social content: moral capacity, social responsibility, courage, wisdom, mercy, a readiness to forgive, a way of life centered in love. While much of the discussion flew over my head, I recall talk about iurodivi, the “holy fools” who revealed Christ in ways that would be regarded as insanity in the West, and stralniki, those who wandered Russia in endless pilgrimage, begging for bread and silently reciting with every breath and step the Jesus Prayer, “Lord Jesus Christ, Son of the God, have mercy on me, a sinner.”

Life at the Catholic Worker was never without surprises. One of them was the discovery of Dorothy’s friendship with the Trappist monk and author, Thomas Merton, whose autobiography, The Seven Storey Mountain, had been a factor in my becoming a Catholic. Thanks to Dorothy’s encouragement, I came to be one of Merton’s correspondents and later his guest at the Abbey of Our Lady of Gethsemani in Kentucky. Following that first visit, he and I exchanged letters frequently — a seven-year conversation by mail that ended only with his death in 1968.

I also found in Merton a special interest in Eastern Christianity. Merton occasionally sent me photographs of Russian and Byzantine icons. As I was to discover in writing a biography of him, icons had played an important part in his conversion to Christianity and remained significant to the end of his life.

Thanks mainly to Merton and Dorothy Day, I was more aware than many Western Christians of the Eastern Church, but I had no more thought about becoming Orthodox than a visitor to the zoo thinks about becoming a flamingo. Orthodoxy seemed to me more an ethnic club than a place for an American whose roots were mainly Dutch and Irish. What eventually converted my mainly academic interest to something more intimate and compelling was actual encounter with the Orthodox Church in Russia.

Once again, a turning point in my life was triggered by a movie. In the Fall of 1982, I was in Cambridge, Massachusetts to give a lecture at the Harvard Divinity School. One evening I joined my friend Robert Ellsberg in going to a local cinema to see “Moscow Doesn’t Believe in Tears,” a Soviet film that had just received an Academy Award. It was a story set in the Brezhnev years that follows three women who met by chance as roommates in a Moscow residence for women. The film follows their struggles to build careers and families. Despite differences in temperament and ambition, they create enduring friendships. The stories told are comic, tragic, convincing and socially revealing. Muscovites became quite three-dimensional and not simply cardboard figures living in the grey world of Communism.

What was so important to me at the time about this entirely non-political film was the window it opened on ordinary Russian life. Walking out of the theater, I realized I had spent a large part of my life trying to prevent war between the US and the Soviet Union — I had been secretary of the Catholic Peace Fellowship, then been part of the staff of the Fellowship of Reconciliation and now was General Secretary of the International Fellowship of Reconciliation, working at its headquarters in Holland — yet had never been to Russia or even thought of going. The awful truth was that I knew more about American weapons than about the people at whom they were aimed. The same was true of everyone I knew who was involved in peace work. It was a shocking realization.

I wondered how we could regard what we were doing as peace work if it mainly had to do with informing people what nuclear war would do to the planet we live on and its population? I recalled of Thomas Merton’s insight: “The root of war is fear.” If that was true, would it not be better if we who sought peace in the world focused on building bridges rather than selling nightmares? After all, the weapons of mass destruction and the missiles that delivered them were chiefly the result of fear and ignorance.

That evening at the movies in Cambridge set me on a different course. A substantial part of my work for the International Fellowship of Reconciliation in the years that followed had to do with trying to open East-West doors that had long been locked on both sides. On the Russian side, there was a lot of worry about letting people into the country whom they knew opposed Russia’s war in Afghanistan (then in the middle of its decade-long run) and who were highly critical of the Soviet repressive political system. No doubt they worried, should we be allowed in, that we would demonstrate on Red Square.

It took a year of persistent effort to arrange a three-day conference (the theme was violence, nonviolence and liberation) organized by my own organization, the International Fellowship of Reconciliation, and hosted by the Russian Orthodox Church. It was probably the first such event in Russia since the Bolshevik overthrow of the Russian government in 1917. Our small conference helped pave the way for many organizations, academic bodies and businesses to develop their own contacts and arrange their own events and programs in Soviet Russia. What happened in the years that followed helped create a climate for greatly improved relations between the U.S. and Russia, which in turn led to still more face-to-face contact. Thousands of people from the U.S. and its Western allies began to visit Russia for business, cultural and purely touristic reasons, and more and more Russians came to the West. Eventually, in the Gorbachev-Reagan period, there were inter-governmental breakthroughs resulting in treaties that significantly reduced the number of nuclear weapons and missiles.

That first meeting in Moscow would have been useful no matter where it had happened, but for me it had an unexpected spiritual impact thanks to the event being in Russia. The first night I was there, too excited to sleep, I took a post-midnight walk from the hotel where I was staying all the way to Red Square and back. I felt as if I were exploring the dark side of the moon.

In the days that followed, visiting some of the city’s churches, I experienced a strong sense of connection with Russian Orthodox believers. The vitality of religious life, despite decades of severe repression and the martyrdom of many, far outstripped my expectations. This was not a Church on the brink of the extinction Lenin and Stalin had planned.

That first trip in the USSR was something like riding through the Louvre on a bicycle. I saw wonderful things, but too fast to take them in and with far too little understanding of Russian and Soviet history to make much sense of even those things which weren’t a blur. But the trip was enough for me to know that I wanted to come back, see things more slowly, and talk with Russians. I had a particular sense of connection with the Russian Orthodox Church and longed to have the chance to meet believers informally and face to face.

Back in Holland, I wrote to the bishop who headed of the publishing department of the Moscow Patriarchate, asking if I might have the cooperation of his department in writing a book about the Orthodox Church in Russia. It would not be, I said, an academic work. Others had done such books and in any event I was not qualified. But I had spent much of my adult life doing interviews for peace and church magazines, worked for various newspapers and press services, had written two biographies and many essays. I felt I could write a book about Russian believers, if the church could provide a translator and help me visit centers of Orthodoxy large and small. Thus began work on Pilgrim to the Russian Church, a book that would be published in 1988.

Not many months later, I was back in Moscow as a guest of the Russian Orthodox Church for another small conference. This time I had arranged for a three-day private visit ahead of the meeting. I was met at the airport by Tatiana Tchernikova, a devout Christian, an expert on Russian history and culture plus a gifted translator who was on the staff of the Church’s Department for External Affairs. Together we visited churches, monasteries, the one seminary near Moscow and art museums which housed icons as well as more modern works of religious art.

There were many high points, but perhaps the most significant was taking part in the Liturgy at the Epiphany Cathedral. This wasn’t one of Moscow’s oldest or most beautiful churches, though it has an outstanding choir. The icons, coming from the eighteenth and nineteenth centuries, were a far cry from the work of such iconographers as Rublev and Theofan the Greek. Yet being in that throng of devout worshipers was a more illuminating experience than I had had in far more beautiful churches.

It was an ordinary Sunday, but the church was as crowded as a church in the West would be only on Christmas or Easter. As is usual in the Russian Orthodox Church, there were no pews, just a few benches and chairs along the walls for those who needed them, but I found it freeing to be on my feet. Though at times it was uncomfortable to be standing for so long, being upright made me more attentive. It was like a move from the bleachers to the field. (I’d love to know how chairs and benches made their way into churches. My guess is that it was connected with the Reformation’s re-centering of services around the pulpit rather than the altar. Gradually chairs and then pews became a normal fixture of church architecture.)

I was fascinated by the linking of spiritual and physical activity. Making the sign of the cross was a major element of prayer — Orthodox believers seemed to cross themselves and bow almost continually. As I watched the rippling of bowing heads in the tightly packed congregation, I was reminded of the patterns the wind makes blowing across afield of wheat. At first I stood like a statue, though wanting to do what those around me were doing. It seemed so appropriate for an incarnational religion to link body and soul through these simple gestures. It must have taken me most of an hour before I began to pray in the Russian style.

All the while two choirs, in balconies on either side of the cupola, were singing. For the Creed and Our Father, the congregation joined with the choirs, singing with great force.

The sense of people being deeply at prayer was as solid and tangible as Russian black bread. I felt that, if the walls and pillars of the church were taken away, the roof would rest securely on the prayers of the congregation below. I have rarely experienced this kind of intense spiritual presence.

In the course of my many trips in Russia, I came to love the unhurried tradition of worship in Orthodoxy, deeply appreciating its absent-mindedness about the clock. The Liturgy rarely started on time, never ended on time, and lasted two or three hours, still longer on major feasts. I discovered that Orthodox believers are willing to give to worship the kind of time and devotion that Italians give to their evening meals.

At first somewhat scandalized by the fact that many adults in church did not receive communion, I gradually became aware of how deep and mindful is Orthodox preparation for communion, with stress on forgiveness of others as a precondition for reception of the sacrament.

Receiving communion was often linked with confession the night or morning before. It was impressive watching confession in Orthodox churches. The penitent and priest weren’t tucked away in a closet but stood in the open, within sight of on the iconostasis, their faces inclined toward each other, nearly touching. There is a tenderness about it that never ceases to amaze me.

I quickly came to appreciate Orthodoxy for taking literally Jesus’ teaching, “Let the children come to me and hinder them not.” In our Catholic parish in Holland, our daughter Anne had gone from confusion and hurt to pain and anger after her many futile attempts to receive communion along with Nancy and me. The problem, priests and others tried to explain, was that she hadn’t reached “the age of reason” (who has?) and therefore couldn’t receive the instruction considered a prerequisite to post-baptismal sacramental life. In Orthodox parishes, all children, once baptized, are at the front of the line to receive communion.

I came to esteem the married clergy of Orthodoxy. It changes the climate of parish life. While there are many Orthodox monks and nuns, with celibacy an honored state, it seemed to me marriage was more valued in Orthodoxy than Catholicism. While chastity is for everyone, celibacy is not regarded as a higher state or a short-cut to heaven.

Praying with icons was an aspect of Orthodox spirituality that had begun opening its doors for my wife and me even before we became Orthodox. During a three-month sabbatical in 1985, while living near Jerusalem and teaching at the Ecumenical Institute, we bought a Russian “Vladimirskaya” icon of Mary and Jesus and began praying before it. That small icon, possibly brought to Jerusalem by a Russian pilgrim in the 19th century, became a school of prayer. We learned much about prayer by simply standing in front of it.

By the end of 1987, both Nancy and I had gotten to know the Church in Russia first hand, to the point that we envied those who belonged to it despite the many political and social problems Russian Christians faced. Oddly enough, it didn’t occur to me that there might be a similar quality of worship in Orthodox churches in the West. I thought that Orthodoxy was like certain wines that are best drunk at the vineyard.

Meanwhile, we were searching for a Catholic parish that would be a good fit. Because of our work, Holland had become our home. We lived in Alkmaar, a city northwest of Amsterdam which had nine Catholic parishes. Each had its own distinct identity. On the one hand there were parishes that seemed linked to the larger Church only by frayed threads. One parish we were part of for a time never used the Creed and one Sunday replaced the Gospel reading with a children’s story. It was very social but on its own path liturgically. The parish we next joined was, in its ritual life, clearly part of the Catholic Church, but here we experienced no sense of welcome or warmth. The only words anyone said to us occurred when we received communion: “the Body of Christ.” Finally we became part of a parish that struck us as both liturgically healthy and welcoming. This time we joined the choir in order to be more a part of a church community, but we were easily the youngest members of the choir and felt isolated. During the coffee break at choir rehearsal, the main topic of conversation was how much more vital the parish had been in earlier years. As before, Anne continued to be upset about her exclusion from communion.

Then in January 1988, we received an from Father Alexis Voogd, pastor of the St. Nicholas of Myra Church in Amsterdam, to participate in a special ecumenical service to mark the beginning of the Russian Orthodox Church’s Millennium celebration: a thousand years since the baptism of the citizens of Kiev in 988. He also teased me: “You have visited practically very Orthodox church in Russia but never visited the Russian Orthodox parish nearest to you!” For several years Father Alexis had been one of the people giving me advice about people to meet and places to visit in Russia.

Soon after Nancy and I were part of a gathering of Catholic, Protestant and Orthodox Christians attending a service that was a hodge-podge of speeches by clergy from various local churches (the Catholic bishop of Haarlem, also the head of the Dutch Council of Churches) interspersed with Orthodox hymns sung by the parish choir and some comments about the Baptism of Russia from Father Alexis.

If it was just that ecumenical service, perhaps we might not have returned, but at the reception in the parish hall that followed we were startled to experience a kind of interaction that I had rarely found in any church in any country. Walking to the train station afterward, we decided to come back to see what the Liturgy was like.

The following Sunday we discovered that the Orthodox Liturgy in Amsterdam was every bit as remarkable as it in Russia. And that was that. We managed only once or twice to return to Mass in our former Catholic parish in Alkmaar. Before a month had passed we realized that a prayer we had been living with along time had been answered in an unexpected way: we had found a church we wholeheartedly could belong to and in fact couldn’t bear not going to, even if it meant getting out of bed early and traveling by train to Amsterdam every Sunday. On Palm Sunday 1988, I was received into the Orthodox Church. Nancy made the same step on Pentecost.

In many ways it wasn’t such a big step from where we had been. Orthodoxy and Catholicism have so much in common: sacraments, apostolic succession, similar calendars of feasts and fasts, devotion to the Mother of God, and much more. Yet in Orthodoxy we found an even deeper sense of connection with the early Church and a far more vital form of liturgical life. Much that has been neglected in Catholicism and abandoned in Protestant churches, including confession and fasting, remain central in Orthodox life. We quickly found what positive, life-renewing gifts they were, and saw that they were faring better in a climate that was less legalistic but in many ways more demanding.

Yet we have never thought of ourselves as ex-Catholics. I occasionally describe myself as being a cobblestone on the bridge linking the Catholic and Orthodox Churches.

A friend once asked me to describe the difference between the two churches. I said it’s something like the difference one might see in two parallel highways. The first impression is that they are identical, but after a little while, you notice that the traffic on one of the highways is going much slower and that, in contrast to the other, there are no police cars.


The religious movement in my life, which from the beginning was influenced by my parents, also influenced them. While neither followed me into Catholicism or Orthodoxy, in the early sixties my mother — after reading Merton’s Seven Storey Mountain — returned to the Methodist Church and remained much a part of the local church to the end of her life. Despite her age and failing eyesight, she continued in her struggle for the poor, much to the consternation of local politicians and bureaucrats. Though it’s not clear whether or not my father ever left the Communist Party, he eventually became a Unitarian. He enjoyed the joke about Unitarians believing at most in one God. In the last two decades of his life he was especially active in developing low-income and inter-racial housing projects in California. A cooperative he helped found in Santa Rosa was singled out for several honors, including the Certificate of National Merit from the U.S. Department of Housing and Urban Development. Always deeply supportive of my religious commitment, I recall with particular happiness hearing him reading aloud to my step-mother from my book, Pilgrim to the Russian Church. In the spring of 1990, very weakened by cancer, he borrowed the crucifix I normally wear around my neck. It was in his hands when he died.








alaska fff


A Native American Prayer

Dear God

I bow my head

and ask,

If it be Thy will,

please save this land

from those who seek

to destroy it.





So we are truly on a wing and prayer. What an incredible symbol. When I was in Alaska as part of Alaska Team 2001 sent by the Orthodox Christian Missionary Center (www.ocmc.org/) I saw a bald eagle, everyday, and if I saw one, I ALWAYS saw three minimum.

I’ve always loved our national symbol and spending the time that I did in Alaska gave me such a feeling of peace and love for this land in which I was born and for it’s Native Peoples that I can’t even express. Seeing Eagles everyday gave me a feeling like I was sharing my experience with them.

I am aware that such atrocities were committed against the Indigenous Populations here in both North & South America (let’s not forget the Hawaiians and other Pacific Islanders as well), by Western Europeans in the name of God and of “Progress”. While Alaskans were not totally exempt from all that, it should be noted that the Orthodox Church in Alaska more often helped and protected the Alaskans (where & when they could).

Anyone who is interested can check out our website at: http://www.NAOCF.org for more information and through that site you can reach out to our Spiritual Adviser Fr. Thomas Andrew who is a Native Yupik Priest. Also, I’ll refer you to a PDF of our Journal (also available on our website) in particular an article written by Fr. Michael Oleksa, another Native Priest living and serving in Alaska. They are just two of the Native clergy serving Our Lord and their People in the North.

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian






Санта Барбара, Калифорния, САЩ


Завръщане у дома

Защо протестантските пастори стават православни?

Под редакцията на о. Питър Гилкуист

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian


“Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи”. (Мат. 13:45-46)

Защо протестантските пастори стават православни

Идеята за тази книга се роди на едно от събранията на редакторите на сп. ‘ОТНОВО’- тримесечното издание на Антиохийската Евангелска Православна Мисия. Главният редактор о.Уелдън Хардънбрук, зам. редакторът дякон Рей Зел, и аз нахвърляхме идеи за следващи броеве. Докато разговаряхме, разбрахме, че всички ние бяхме получили многобройни писма и телефонни обаждания от протестантски пастири, желаещи да научат нещо повече за Православието.

Дали това е растяща тенденция, питахме се ние, и ако да, какво се крие зад нея?

Специалният брой

Решихме да планираме специален брой на “ОТНОВО”, за който да поканим представителна група протестантски пастори, наскоро станали православни, да ни разкажат защо са дошли и да отговорят на въпроса “Защо от протестантските богословски училища излизат православни свещеници?”

Когато отговорите започнаха да пристигат, ние осъзнахме колко важна може да е тази тема за читателите ни. Разказите бяха вдъхновяващи, информативни, понякога забавни и често сърцераздирателни. Да видиш как толкова много различни хора, всички всеотдайни пастори и църковни лидери, служили предано в различните си деноминации, разказват как Бог ги е довел в древната Православна Вяра – това беше едно от най-насърчителните начинания, с което някой от нас се беше заемал. Понякога то напомняше за Петдесетница, когато хора с невероятно различно минало се събираха за да се обединят в Църквата, основана на този ден.


“ОТНОВО” едва бе споходил пощенските кутии и читателските писма запристигаха. Това се оказа най-успешният брой на списанието! Обадиха ни се читатели от цялата страна и от чужбина, които като нас бяха неимоверно вдъхновени и насърчени от тези разкази. За броени седмици получихме толкова заявки за още копия и поръчки на едро, че целият ни запас от предишни броеве се изчерпа.

Вместо да препечатваме последния брой, ние решихме да го публикуваме в книга и да прибавим още подобни разкази, излизали в предишни броеве и да съставим няколко нови глави. Макар че сме поразширили перспективата като сме включили разкази не само на възпитаници на богословски училища, впоследствие свещеници, основният обхват на книгата остана непроменен.

Какво да кажем за настоящето изобилие от протестантски лидери, които се обръщат към Православието?

Първо, много протестантски духовници, а също и миряни, сега научават за Православната Вяра за първи път. Често те се страхуват, че поради неизбежните етнически различия между Изтока и Запада, православното християнство ще ги изпрати в една култура, към която няма да могат да се приобщят. На други пък Православието им изглежда интригуващо и дори привлекателно, но прекалено трудно. Кой по-добре би могъл да разсее тези съмнения от новообръщенците?

Второ, някои, които цял живот са били православни християни, се нуждаят от едно по-ново виждане за безценното съкровище, което е тяхната изконна вяра. Често новоприетите в Църквата по-добре от всеки друг могат да им помогнат да добият това виждане.

Трето, за онези, които имат желание да разберат по-добре другите изповедания, пишещите тази книга са похвално искрени по какви причини са се променили. Аз самият бях дълбоко трогнат от тези пътешествия на мои колеги пастори, питаещи дълбока и трайна любов към Христос и Неговото Царство.


В тези разкази ще забележите и още нещо – нито един от авторите не говори лекомислено нито за колежа си, нито за изповеданието, от която идва. Ние не сме канили недоволни от църквата си хора за сътрудници в тази книга. Тези пастири смятат, че призванието им е било от Бога и са благодарни за добрите неща, дадени им в техните изповедания. Именно поради своето наследство, а не въпреки него, те са намерили пътя към пълнотата на Православната Вяра.

Нима ние тук в Северна Америка сме на прага на откриването и потеглянето към Православието? Или пък това е само едно временно биене на тъпана, гръмогласно за момента, но което после ще заглъхне? Може би е рано да се каже, но разказите в тази книга със сигурност крият някои от отговорите на тези въпроси.

По този повод аз съм впечатлен от още нещо. Почти всеки от авторите споделя силния си копнеж за Новозаветната Църква, за Апостолската Вяра, за Безценния бисер и за истинско поклонение с дух и истина – накратко казано, за автентичното християнство. А точно това предлага истинският живот в Православието.

о. Питър Гилкуист
издател на сп. “ОТНОВО”

1.Православно съживление в ORU –
о.Антъни Хюз

Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Какъв странен обрат на събитията! В университета Орал Робъртс1 обръщанията във вярата изобщо не бяха нещо необичайно. “Новорождения” там ставаха през цялото време. Но да говорим за обръщане към Светото Правословие? Точно такова нещо не бихте очаквали да се осъществи, и то във водещ харизматичен център.

Въпреки това, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, един малък но все пак значителен брой студенти откри Светата, Вселенска и Апостолска Църква и остави всичко, за да се присъедини към нея! Един от тези студенти бях аз.

Затворени в своя личен малък свят, ограничаващ се до Тулса, Оклахома, ние обърналите се към Православието, си нямахме и представа от “вълнението”, което са предизвикали нашите обръщания. Когато доста по-късно аз се явих в семинарията Св. Владимир2 за едногодишно обучение, бях посрещнат от един преподавател французин с думите:

-А, вие сте един от тях! В Париж чухме за вас!

Това се случи поне седем години след дипломирането ми от ORU. Няма нужда да добавям, че нашите обръщания хвърлиха в изненада и студентското тяло, и членовете на факултета, и администрацията в ORU. Те хвърлиха в изненада и самите нас.

Богословие – Част първа

Първоначалният контакт с Православната вяра за мнозина от нас беше още по време на стартовия ни час от занятията по Систематично богословие – Част първа. Преподавателят ни откри часа по обичайният начин – с молитва, но не и с молитва, която можехме да разпознаем. Той начена със знака на кръста като незнайно защо го направи наопаки! Една поредица от призовававия на Светата Троица, няколко “Господи, помилуй” и едно “Слава на Отца…” най-после ни отведоха до позната територия – Господнята молитва. Но дори и тя беше с изненадващ край.

Още по-странна обаче, се оказа заключителната му молитва, където се споменаваше някоя си “Богородица”. Коя ли пък беше тази? Още повече, какъв ли беше този преподавател, как се беше промъкнал тук, и какво изобщо трябваше да ни бъде отношението към него? След като заехме отново местата си с надежда и молитва за някакво разяснение, нашият невъзмутим преподавател се впусна в четене от един от учебниците в списъка ни – Жития на пустинните отци, от Хелън Уадел3. Избраният откъс не беше нищо друго, а “Житие на света Пелагия, блудница”.

За нашата пъстра сбирщина от петдесетници, отрекли се от историята протестанти, евангелисти и харизматици, както и странстващи католици, това тежко меню от православна духовност се оказа невероятен шок. Някои от студентите реагираха с яд, други, между които и аз, бяха заитригувани, ако не и направо развълнувани. Аз си поставих за цел да изровя отговорите на множеството напиращи в мен въпроси.

Това беше началото на нашето поклонничество! Ние сформирахме група за изучаване, която си постави две основни цели:

1.Да открием начин как да си вземем изпитите по Систематично богословие – Първа и Втора част, и
2.Да се опитаме да смелим колкото е възможно повече от този нов (разбирайте: стар) подход към християнството.

И така, ние поведохме битки с еретиците, изучавахме в дълбочина всеки от Вселенските Събори, заехме се с историята на Църквата, апостолското приемство, апофатичното богословие, Владимир Лоски и, разбира се, с Библията.

Преоткрихме Протестантската реформация, но този път в един много по-обширен контекст – този на цялата църковна история, а не само на средновековния Римокатолицизъм. Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Мирогледът ни започна да се разширява. Появяваха се алтернативи на дотогава известното ни християнство и една от тях започваше да се очертава като все по и по-добра за нарастващ брой студенти, както от семинарията, така и от университета.

Времена на промяна

За мен имаше няколко ключови повратни момента.

Първият беше изучаването на църковната история. Седейки като младеж в своята Южнобаптистка църква в Еруин, Тенеси, аз никога не си и бях помислял, че преди нея е можело да има и нещо друго. Дори не бях в състояние да назова по име проповедника преди пастор Фокнър, да не говорим за имената на някакви светии или отци на Църквата (освен Били Греъм и Лоти Мун)! Това, че Църквата може да бъде исторически проследена до Христос и апостолите, за мен се оказа истински вододел. А в моята църква имаше и неколцина такива, които буквално вярваха, че свети Йоан Кръстител (John the Baptist) е бил основателя на Южнобаптистката конвенция и че след него идвал направо Роджър Уйлямс4. Излизаше, че колониалният Род Айлънд е на един скок разстояние от древна Палестина!

Вторият повратен момент беше откриването на литургията в ранната църква. Още от колежа ме теглеше към литургичните традиции, макар и без абсолютно нищо друго, което да ме напътства, освен любов към християнската естетика и нарастващо уважение към ритуалността. А сега вече имаше и други основания, които да узаконят интереса ми.

Третият момент се оказа истинска бомба: Новият Завет не е бил написан от извънцърковни евангелисти! Всъщност, Църквата е съществувала преди Новия Завет. И тъкмо Църквата е дала рождение на Евангелията и Посланията, а не обратното.

След своите обръщания ние пуснахме във вестника на ORU следната обява за местната ни енория: “Търсите основана на Библията църква? Тогава защо не Църквата, която ви е дала Библията?” Това по-реалистично (а на практика холистично) виждане за Светото Писание, съчетано с изумителната тълкувателна традиция на Православието, караше Библията да оживее по начин, за който не бяхме дори и мечтали.

Тези повратни открития, измежду доста други, затвърдиха собственото ми решение да сменя изповеданието си. Не се съмнявам, че са повлияли също така и на другите.

По време на великопостния период през 1979 година чухме за предстояща молитвена конференция в Уичита, Канзас. Ръководител щеше да бъде не кой да е, а отец Александър Шмеман5. Сформирахме група за участие. И до ден днешен не си спомням нито темата, нито думите на о. Шмеман. Това, което си спомням обаче, беше че неговите думи и поклонението ме впечатлиха. Освен това, бях впечатлен и от нещо друго. Участниците изглеждаха “настроени на вълните” на своята църква и изключително запознати със своята вяра, въпреки че бяха просто “хората от залата”.

Честно казано, за неколцина от нашата група беше обичайна практика да поставят под съмнение посвещението на православните християни към Христа, “оковани”, както се говореше, в литургията и преданията. Това, което научихме, беше че православната набожност е тържествена, дълбокомислена и недоверчива към емоционалността, съставляваща огромния процент от практиката, която постепенно оставяхме зад гърба си. И това изобщо не означаваше, че православната духовност е по-малко “интимна”.

Православните учения за обожението и синергията говореха за далеч по-интензивно единение с Бога, отколкото протестантското юридическо разбиране. Тайнствата не представляваха незадължителни древни ритуали – те бяха жизнено необходими за напълно развитата инкарнационна христология и за спасението. Литургията, тайнствата, Преданието, общението на светиите, самият подход към духовността – представляваха все части от едно неразделно цяло, самото то изтъкано от апостолската вяра. Именно в Уичита аз реших да сторя онова, което сърцето ми подсказваше да направя още от онзи първи час по Систематично богословие. За да бъда честен пред себе си, аз знаех, че трябва да стана православен.

Стесняване на избора

Разбира се, това съвсем не е цялата история. След първата година занятия в ORU, аз се присъединих към Епископалната църква, смятайки че може да се окаже добро място за “очакване в готовност”. Но като не исках да оставя необърнат нито един камък, междувременно посещавах три църкви: Първо отивах на епископалната служба от 9:00 сутринта в “Сейнт Ендрюз”, после бързах за православната Божествена литургия от 11:00 в “Св. Антоний”, а след това прекарвах неделните си вечери, получавайки лични напътствия в местната римокатолическа енория от един мил Бенедиктински свещеник в продължение на пет месеца.

Аз оставих шведската маса на евангелизма и харизматичното движение зад гърба си, още щом съзнанието ми почна да се променя. Знаех, че в университета има и други, които се придвижваха в същата посока. Взаимоотношенията ни, изковани в групата за изучаване, надживяха нейното разпадане. Но някои се движеха по-бавно, отколкото аз можех да си позволя. Най-после Православието взе надмощие в “схватката на вселенските предания” (където нямаше забранени похвати и ограничение в броя на рундовете), и след още около шест месеца допълнителни напътствия от свещеника на “Св. Антоний” – Негово Високоблагоговейнство Михаел Кайзер, аз бях миропомазан в една прекрасна неделна утрин навръх Цветница.

Наличието на англоговоряща Антиохийска енория с всеотдаен свещеник и общност, готова да ме приеме, се оказа от изключителна важност. Макар да научих за Православието първо от книгите и занятията ни, аз никога нямаше да го видя облечено в плът, ако не беше енорията. Самият отец Михаел се беше обърнал към Православието от друго изповедание, затова той прекрасно разбираше динамиката на обръщането и ефекта, който това би могло да има върху неговата предимно ливанска енория. Миропомазването на едного можеше и да не разтърси нещата, но в продължение на следващата година и половина аз щях да бъда последван и от други групички. Работата на отец Михаел не винаги беше лека, но нашето вграждане в енорията се осъществи дотолкова мирно, доколкото беше възможно.

Обратно в ORU

Реакциите в ORU по отношение на нашето обръщане бяха смесени. Някои от преподавателите и студентите ни подкрепиха, докато други се държаха резервирано. Никога няма да забравя отговора на един преподавател, който ми заяви ядосано:

-Това е най-голямата грешка, която си правил някога!

Друг каза:

-Православната църква е само за онези, които не могат сами да стоят на краката си!

Безмълвният ми отговор към последния беше:

-Точно така си е.

Докторите О’Мали и Лосонци, обаче изпъкват в съзнанието ми като двама от онези, които откликнаха с разбиране и съпричастност. Други като тях също дадоха примери за християнска любов, които с години ще останат в паметта ми.

Може би се чудите как откликна на това самият Орал Робъртс6? Наистина не знам, но чух за проповед, която изнесъл скоро след дипломирането ми, в която си дал труда да разяснява на студентското тяло как всичките негови учения били в съгласие с тези на Светите отци от Ранната църква!

Причините за нашето обръщане в ORU не могат да се отдадат на каквато и да било предварителна стратегия. Съвсем очевидно шоковата терапия на преподавателя по Систематично богословие не можеше да обясни всички обръщания. Някои от нас, които се присъединиха към Православната църква, не бяха присъствали на онези занятия. Нямаше никакво организирано евангелизиране в какъвто и да било смисъл. Това беше чисто спонтанно пътешествие, насочвано, както вярвам аз, от Светия Дух.

Един от моите другари, понастоящем свещеник, се изрази по следния начин:

-Светият Дух откри няколко горещи сърца, в които да заживее.

Факт е, че посланието на Православието достигна само до неколцина, но заветът продължава. От нашата компания шестима са вече свещеници. Още един е член на факултета в семинарията Св. Тихон в Пенсилвания, а от ORU продължават да пристигат и други новообърнали се. Тамошната библиотека е богато снабдена с най-доброто от православната литература (преподавателят ни по Систематично богословие беше отговорен и за библиотечния фонд) и работата на общността към “Св. Антоний” в Тулса продължава.

Може ли нещо подобно да се случи пак?

Както с всички движения на Светия Дух “Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива…” (Иоан 3:8). Щом е така, ние вярваме, че в уреченото от Бог време и заради Неговата църква, родена в деня на Петдесетница, този призив към Божия народ за завръщане в историческата църква може и трябва да се извърши отново – и отново, и отново – в тази страна.

За нас този вятър повя за пръв път в една учебна зала в Оклахома. И преди да беше престанал са духа, ние бяхме пълноправни свещеници в Православната църква на Северна Америка. Къде ли ще се случи това пак? Може би на някое още по-малко вероятно място от базата на университета Орал Робъртс.

2.От евангелизъм към Православие –
о.Грегъри Роджърс

Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Аз може би винаги съм изпитвал духовен глад. Израстнах в семейство на ревностни християни и не си спомням време, когато да не съм вярвал в Христос или да не съм желал дълбоко в сърцето си да Го следвам и да върша Неговата воля. Не винаги успявах да изпълнява това си желание, но то със сигурност беше налице.

Правех всичко, което се предполага, че трябва да прави едно добро момче християнин. Бях кръстен след изповядване на вярата си малко след деветия си рожден ден; посещавах богослужения, младежки служби и неделно училище; ходех всяко лято на християнски лагери; участвах в младежки събрания и евангелизации и четях Библията и почти всичко, което ми попадаше. В десети клас вече не се съмнявах, че ще служа на Бога по някакъв начин и под някаква форма. В девети клас изнесох първата си проповед, преподавах в неделното училище и дори през лятото, когато бях за единайсти клас водих серията уроци “Знай в какво вярваш” на християнската асамблея в Лейк Рийджън.

След като завърших, постъпих в “Християнски колеж Линкълн” (Lincoln Christian College) в Линкълн, щата Илинойс, за да се подготвя за служене в Църкви на Христос (Churches of Christ) – консервативна евангелска протестантска деноминация с исторически корени в Обновителното движение, започнато от Александър Кембъл (Alexander Campbell) и неколцина други в началото на деветнайсти век на границата с Дивия Запад. Неуморен като повечето студенти и нетърпелив да приложа наученото на практика, аз започнах работа като младежки пастор в Църкви на Христос в Мерилвил, щата Индиана, на крехката възраст от осемнайсет години и все още първокурсник.

Може би думата, която най-добре описва отношението ми към служението по това време, е “сериозно”. Не смятах да изграждам младежка програма, основана изцяло върху мероприятия и фокуси с цел да се привлекат хора в църквата на едно повърхностно ниво. Най-важното в живота бе връзката с Христос да е в самия център на битието на човека. Затова се стараех да създам едно силно ядро от ревностни младежи, желаещи да признаят господството на Иисус над всяка област в живота си.

Навлизам надълбоко

През този период две теми доминираха в размислите и в заниманията ми: духовност и Църква. Една сутрин докато се молех – напълно искрено, но без никаква представа какво точно казвам, – аз помолих Бога така: “Господи, повече от всичко искам да бъда духовен човек. Съгласен съм да платя всякаква цена и да понеса всяко бреме в замяна на това. Не зная какво точно означава това, но го желая.” В много отношения историята на живота ми оттам нататък може да се разглежда като отговор на тази молитва, или поне като развиващ се отговор. Аз исках да познавам Бога, а не просто да знам за Него. Исках да изпитам усещането за присъствието Му и да израствам във вяра, надежда и любов. Исках също да видя как чрез мен Неговата сила действа в другите, да видя изцеление и покаяние, растеж и обръщания в живота на хората, сред които служех.

Духовното ми търсене ме поведе в няколко различни посоки. Изпробвах учението на Уочмън Ний (Watchman Nee). Изчетох К.С Луис (C.S.Lewis), Франсис Шефър (Francis Shaeffer), Дитрих Бонхофер (Dietrich Bonhoeffer), Жак Елал (Jackues Ellul) и други. Прочетох произведенията на харизматичните лидери и се опитах да изпитам реалността на Божия Дух, до която те сякаш се докосваха.

Стараех се да поддържам у себе си молитвен живот, но с променлив успех. Като че ли все не успявах да удовлетворя копнежа си по Бога и бях безсилен да преодолея “греха, който лесно омотава”.

По същото това време ме терзаеше и мисълта какво всъщност би трябвало да представлява Църквата на Иисус Христос. Библейските описания на Църквата определено не отговаряха на моя опит. Св. ап. Павел нарича Църквата “[Христово] тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:23). Къде беше тази пълнота?

В моята деноминация поклонението бе в най-добрия случай слабо застъпено. Богослуженията ни се състояха от две-три песни, кратка Господня вечеря (мислено възпоменание за Христовата смърт) и проповед. Обикновено проповедите бяха добри, образователни, насърчителни и евагелизаторски. Но нашите служби приличаха повече на мотивиращи лекции, отколкото на богослужения. Къде беше Бог? И къде бе напомнянето за Неговото присъствие? Защо се бяхме събрали заедно?

Копнеех също да преживея и общение в Църквата. Тялото Христово е образ на взаимна зависимост и свързаност. През по-голямата част на живота си като християнин аз се чувствах изолиран. Църковната общност не се грижеше за членовете си както подобава. Системата ни за пастирска грижа не успяваше да задоволи нуждите на Божия народ.

Започвам от нулата

Известно време се опитвах да реформирам и развия тези неща в Църквата, в която служех. Но скоро стана явно, че моите копнежи не могат да бъдат осъществени в рамките на наличната структура. Външният израз на поклонението можеше да се промени само доколкото позволяваше традицията на “Църкви на Христос”. А аз вярвах, че Бог иска да ме отведе на духовно пътешествие към непозната земя, както Авраам.

И така, през юли 1977 жена ми Памела и аз напуснахме църквата си и без да знаем се отправихме на пътешествие към Православието. Няколко приятели се събраха около нас и образуваха малко паство, посветено но това общо пътуване. Всичко поставяхме под съмнение, освен божествеността на Христос и авторитетът на Библията. Съзнателно решихме да преразгледаме всичко, в което вярваме, в светлината на Св. Писание и на опита на Божия народ през вековете. Решихме да направим и всичко възможно да приложим на практика наученото.

Вследствие на познанството ни със скъпи приятели от годините ми в “Християнски колеж Линкълн”, ние се свързахме с групата църкви, наричаща се тогава Новозаветен Апостолически Орден (New Covenant Apostolic Order), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church)1. Заедно с тези братя, ние разгледахме редица конкретни области, които според нас бяха от първостепенна важност за растящото ни движение. Ето някои от тези области:


Аз бях свикнал с един свободен, спонтанен и харизматичен подход към поклонението и очаквах да намеря точно това в Писанията и в историята. За наша изненада, самата наша спонтанност ни отвеждаше към ред при поклонението и всичко придоби позната форма. Изучаването на произведенията на Юстин Мъченик (ок.150 г.сл.Хр.) ни показа, че Църквата винаги е имала някаква литургична форма на богослужение. Даже Новият Завет показваше това в използването на химни и в описанието на събранията. Затова ние започнахме да използваме литургична форма на богослужение.

2.Тълкуване на Библията.

Нашите богословски изследвания ни накараха на осъзнаем нещо, което никога преди не ми беше хрумвало – че Писанието трябва да се тълкува в светлината на Преданието. В църквата, където съм израснал беше модно да се казва: “Никакво верую освен Христос, никоя книга освен Библията, никое име, освен Божието.” И въпреки това, на гърба на всяка наша неделна брошура за посетители пишеше: “Ние вярваме…” и се изброяваха няколко неща, между които що е спасение, кой е Христос и какво е действителното християнско кръщение. А какво е това, ако не верую? Всъщност нашият троен лозунг също е един вид верую! А нашите вярвания също бяха в рамките на един вид Предание – само че преданието на Кембъл.

Ние осъзнахме, че Библията не съществува във вакуум, нито пък самостоятелно извън тълкуванията си. Въпросът не беше “с предание или без предание”, а “с кое предание”. Дали да приемем богословски положения, изведени само от нашия ограничен опит, или да изследваме и да дадем превес на авторитета на съборното учение на Църквата през вековете. Започнахме да се питаме: как тогава да тълкуваме учението на Библията и въз основа на какво да оценяваме преданията, които виждаме?

Ние открихме поне зачатък на отговора в творенията на Св. Викентий Лерински – латински отец от V век. В своето произведение “Commonitory” той изрежда три критерия за определяне дали дадена доктрина хармонира с евангелската истина:

а) универсалност – приемана ли е била тази доктина навсякъде в християнския свят, и била ли е във всяка епоха вярвана от всички, или почти всички, всепризнати учители на Църквата?

б) древност – може ли тази доктрина да се открие, поне във зародишен вид, в учението на Апостолите и Църковните отци?

в) съборност – изповядвана ли е била на вселенски събор, или съгласни ли са за нея светите отци?

Опирайки се на тази херменевтична основа, ние започнахме да изследваме доктрините и практиката на историческите и съвременните църкви. Резултатите бяха наистина поразителни. Открихме, че църковното богослужение винаги е било литургично, основано на примера на юдейската синагога и храмовото богослужение. И така нашите служби станаха литургични, съставени по подражание на реда, използван в историческата Църква.


Когато преразгледахме тайнствата в Църквата, ние открихме, че Евхаристията е нещо повече от просто възпоменание за Христовия кръст, тя е участие в тайната на Неговата прославена човешка природа, приобщаване с Неговото тяло и кръв и предвкусване на силата на бъдния век. Тя не е добавка към богослужението; тя е неговият център – моментът на върховното ни общение с Бога и на преживяването на Неговото присъствие в най-съкровените дълбини на сърцето ни.

Кръщението е благодатно средство, чрез което ние се съединяваме с Христос и участваме в Неговата смърт и в силата на възкресението Му. Такива догмати като Светата Троица и Въплъщението вече не бяха мъгляви понятия, а станаха съществени за разбирането ни за Бога и за това кои сме ние във взаимотношението си с Него. Оказа се, че спасението ни не е само интелектуално съгласие с истината, а живо тайнствено съединение с Онзи, Който преобразява цялата ни същност в Негов образ и подобие.


Нашето изследване се спря и на същността на самата Църква. Започнахме да осъзнаваме, че независимото управление на отделните поместни църкви беше чуждо както на новозаветната, така и на ранната църква. Преди всичко, ние разбрахме, че Църквата се нуждае от ръководители от четирите йерархически чина – епископи, свещеници, дякони и миряни. Силно влияние при определянето на структурата на нашата църковна общност ни оказаха творбите на св. Игнатий Антиохийски.

Православни протестанти

През 1979 стана ясно, че ние сме нещо повече от хлабава конфедерация от църкви: ние всъщност бяхме деноминация с управляваща структура и общо вероизповедание. Затова на 15 февруари 1979 ние организирахме Евангелската Православна Църква, обявявайки се, според нашите разбирания за “деноминация в рамките на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква.”
Нашите изследвания и пътешествието ни продължиха през следващите няколко години, когато ние бавно обходихме Седемте вселенски събора и открихме, че вярваме в тяхното учение. Ние осъзнахме, че богословската ни ориентация ни поставя в категорията на Православната Църква и почнахме активно да търсим начини да влезем в общение с Православието. В същото време продължавахме да се развиваме богословски – започнахме по-добре да разбираме ролята на св. Богородица в спасението ни, както и на почитането на светиите и иконите.

През есента на 1981, желаейки да почерпя от знанията на другите и да науча колкото е възможно повече за историята на Църквата, аз се записах да изучавам история на християнството в Богословския факултет на Чикагския университет. През 1983 завърших с титла “магистър по богословие”, а в момента съм положил изпити, за да продължа за докторат.

През този период ние започнахме да откриваме някои от богатствата на православната духовност. Дотогава ние изпитвахме Божията благословия в общата ни молитва; сега започнахме да я усещаме и в личния си молитвен живот. Години наред аз имах проблеми с постоянството на молитвата, когато се опитвах да общувам с Бога сутрин и вечер. Тъй като това не стана, започнах да практикувам молитва през целия ден, с надежда да постигна това, което св. Павел нарича непрестанна молитва.

Православната духовност ми показа как да се обръщам към Бога редовно и да се моля независимо от настроението ми, от това дали се чувствам способен на творчество и спонтанност. Православието набляга на “молитвеното правило” – постоянни молитви, които се казват редовно – и това освободи молитвата ми от робуване на моята духовна сила и мен самия. Освен това Иисусовата молитва обогати усилията ми да пребъдвам в Божието присъствие през целия ден. Ние жадно изчетохме произведенията ня православни духовници като св.Теофан Затворник, митрополит Антоний Блум и, разбира се, писанията на светите отци, особено “Добротолюбието”.

Все повече и повече ние ставахме православни в мирогледа си, в богословието и богослужението си, както и в цялата си духовност. Основният ни проблем сега беше отношението ни към историческата Православна Църква. За някои от нас, членова на Евангелската Православна Църква, като че ли бе достатъчно да продължаваме да възстановяваме онези неща от древната Църква, от които нашата епоха се нуждаеше. В известен смисъл ние наистина бяхме православни протестанти – православни в много отношения, но протестанти в еклесиологията си. Както мнозина протестанти вярват, че след като прочетат Библията, могат да видят правилната схема за църковен живот, да я приложат на практика и да се нарекат Църква, така и ние смятахме, че можем да възродим практиката на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква и така да се превърнем в Нея.

Постепенно обаче започнахме да разбираме, че Църквата не се изгражда по схема. Тялото Христово е жив организъм, който не е престанал да води своя тайнствен живот в продължение на двадесет века. Ако тя наистина бе “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, то тя не можеше да е отмряла и да е била възстановена наново от нас след всички тези години.

И така, въпросът вече не беше какво е Църквата, а къде е Църквата. След като разбрахме, че истинската Църква е в историческа приемственост с Апостолската Църква, неразделената Една, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, ние осъзнахме, че трябва да бъдем тайнствено въведени в Нея. Не беше достатъчно да подражаваме на структурата, доктрините и обичаите й. Трябваше да бъдем въведени в Нейния живот, да участваме в Нейната история и да станем част от Нейния небесен живот, като пребъдваме в Христос в общение с Нея.

Църквата на Иисус Христос

С Божията милост, през 1987 ние се представихме на Православната Църква – не като реформатори или критици, а като пътешественици, дълго странствали из чужда страна, които се прибират у дома при Майка си. Митрополит Филип Салиба от Антиохийския Православен Християнски Архидиоцез в Северна Америка2 ни отвори вратата с простичките думи на любящ баща: “Добре дошли у дома”. Моята енория бе приета в Църквата на 21 март 1987, а на следващия ден аз бях ръкоположен в свещенство.

Нашето пътуване беше дълго и трудно. Някои, които тръгнаха заедно с нас избраха други пътища. Имаше разочарования и отчаяние наред с радостите. Имаше критики и неразбиране – някои приятелства бяха изгубени, други се създадоха. Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Това което наистина намерих, е Безценният Бисер, Царството Божие. Аз открих истинската Вяра, истинската Христова Църква, истинските тайнства и истинското общение с Бога. И това е истински Божи дар. И като цената на бисера за търговеца той ми струваше живота ми. Това е точно каквото търсех – една връзка с Бога общение с Него в Църквата, което да изисква максимум енергия и саможертва. Нищо фалшиво или повърхностно. Моята цел е да познавам Христос и да правя така, че и други да го познават.

Разбира се, нашето пътуване току-що е започнало. Но нещо неизмеримо се е променило. Вместо да търсим дом, построен от Бога, ние се учим да живеем в него, до деня, когато няма да виждаме смътно като през огледало, а лице с лице. И в онзи ден ние ще узнаем какво значи Църквата да бъде “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, защото “ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е” (1Йоан 3:2).

3.Да преплуваш Босфора –
Кенет Е. Хайнис *

Последователният протестант често смята, че има вече отговорите на всички въпроси. – Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него. Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

В един прохладен пролетен ден седях под едно дърво в училищния си двор в Южна Калифорния и четях книгата Деяния на Апостолите.

Ясно си спомням колко вълнуващо беше за мен да науча за ранните християни. Те наистина преобръщат техния свят. А Бог използва живота им, за да прободе сърцето и на този типичен петнайсетгодишен евангелски християнин. Когато прочетох последния стих, аз повдигнах очи към небето и се помолих така: “Мили Боже, искам да съм като тях”.

Скоро след тази случка отидох при своя пастор и му съобщих желанието си да служа на Бога. С неговата подкрепа и помощ, а също и на младежкия пастор, аз започнах да водя библейски уроци, да свидетелствам (почти навсякъде и през цялото време) и да проповядвам. Не след дълго вече правех планове за колеж, а след това и за семинария. От този ден нататък, единственото, което искрено желаех да върша през целия си живот, бе да бъда участник в християнското свещеничество.

Десет години по-късно, през един горещ августовски следобед във Филаделфия, по време на почивката (тогава работех като бояджия) аз се обадих на жена си да видя дали пощата не е пристигнала.

-Скъпи – рече тя – най-после пристигна! Приет си!

Тръгвам към Уестминстър

Да ме приемат в Уестминстърската Богословска Семинария беше голяма чест за мен и главното ми постижение по пътя към целта. Уестминстър представлява един истински бастион на академичния протестантизъм. Рожба на сблъсъците между фундаменталисти и модернисти в началото на века, в двадесети век той е вече това, което бе Принстън в деветнадесети. Там щях да прекарам три от най-хубавите години в живота си.

Най-силната страна на Уестминстър е придържането му към строго интелектуално протестантско богословие. Семинарията се радва на един от най-добрите преподавателски състави в цялата консервативно-евангелистка традиция и това я прави изключително трудно учебно заведение. Когато се чудех в коя семинария да кандидатствам, един преподавател в колежа ми каза, че Уестминстър е по-труден дори от Харвард и Кеймбридж, а той беше завършил и трите.

Протестантското богословие, което се преподава в тази семинария, е възможно най-пълното и интелектуално непреклонно. Калвинизмът му е издържан и последователен, пригоден да отговаря на всички възражения на римокатолицизма, арминианизма2, диспенсационализма3, и модернизма от последните 450 години. Според думите на Корнелиус Ван Тил4 (първият преподавател по философия и богословие в Уестминстър) “Калвинизмът е християнство, дошло на себе си”.

За съжаление по-късно открих, че тази непробиваема богословска система прави необикновено трудно обръщането в Православието за един последователен протестант. Той често смята, че има вече отговорите на всички въпроси.

-Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него.

Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

И въпреки всичко, този калвинист се нае да го стори!

След три години в семинарията и осем години като пастор в Презвитерианска църква, аз влязох в Светата Православна Църква и бях ръкоположен за свещеник в Антохийския Архидиоцез на Северна Америка през 1992 година. Как е възможно това?

В много отношения, именно поради протестанското богословие на Уестминстърската Семинария, а не въпреки него, аз приех Православната вяра като истинската Апостолска вяра. Защото най-силната страна на Уестминстър е същевременно и най-слабата. Нека обясня по-добре.

Протестантска основа

В самата основа на протестантството е съзнанието за величието и красотата на Бога изобщо и за Неговия суверенитет конкретно. Бог сам определя всичко и на Него подобава всяка слава. Както доброто, така и злото служат на Неговите суверенни намерения и пред Неговата безпределна мъдрост замлъква всяка уста.

На мене това ми подейства смиряващо, но и вдъхновяващо. Бог бе представен като непобедим и господар на всичко, било то добро или зло. Нищо не може да попречи на Неговата суверенна воля. На нас не ни остава нищо друго, освен да паднем по лице и да Го молим за милост. Преди всичко нашето призвание е да се покланяме и да благославяме нашия всемогъщ Бог.

В същото време това изтъкване на Божията слава не бе придружено със съответното внимание към богослужението и тайствата. Протестантството породи у мен невероятна жажда за поклонение пред Бога, а след това ме остави неудовлетворен.

Сред всичките дълбоко доктринални предмети, изучавани в семинарията, нямаше нито един, който да се занимава с литургично богословие. Някои от практическите курсове бегло засягаха темата, но нямаше такъв, чието основно прeдназначение да е църковната литургия.

Уестминстър ми даде едно дълбоко разбиране не само за Божия суверенитет, но и за безкрайната Божия благодат, както и любов към “благодатните средства”. Но в действителност благодатните средства в протестантската традиция на практика бяха сведени до нищо повече от проповядване на Библията. Молитвата и тайнствата бяха почти изцяло пренебрегнати.

Един добър пример за този проблем са университетските богослужения. С надежда да се балансира тежката програма на студентите с малко духовност, бяха въведени ежедневни 30-минутни служби. Обичайният им ред биваше следният: откриване с химн и молитва, после 25-минутна проповед и накрая пак молитва. И това е всичко! Все едно ходиш на нормална лекция, само че два пъти по-къса! Дори тогава ми беше омръзнало от толкова лекции. Вместо да призная това за проблем, аз станах известен с това, че не ходя на служби, а се “покланям” пред олтара на масата с кафе и кифли.

Според моя опит в семинарията нямаше молитвена или сакраментална общност. Макар там да имаше типични дружества, занимаващи се с мисионерство или благотворителност, общност, свързвана от традиционното молитвено правило, не съществуваше. Никога не се предлагаше св. причастие, тъй като университетът беше извънцърковна институция, т.е. нямаше нищо общо с църковния живот. Като резултат духовността се свеждаше по-скоро до абстрактни интелектуални упражнения, вместо да се отличава с дух на молитва и редовно приемане на причастие.

Ставам пастор

Този интелектуален подход към богослуженията за мен далеч не бе пълноценен. Когато завърших семинарията, аз направих опит да моделирам подходящо за богословието си богослужение, като основах презвитерианска църква в Сан Диего, Калифорния, която се стремеше да бъде едновременно интелектуална и емоционална. За тази цел аз просто обединих елементи от протестантската и от баптистката традиции като прибавих нещо и от движението за растеж на църквите, и от харизматичните съживления. С други думи, създадох една типична американска, еклектична, “миш-маш” църква.

Скоро след заминаването ни от Сан Диего, когато се чудехме коя църква да изберем, с жена ми посетихме една голяма консервативна и независима презвитерианска църква, за която бяхме чули, че прави някои неща “по-различно” от другите. Преживяното там наистина промени живота ни.

За протестантска църква сградата беше великолепно проектирана и красиво наредена. Големият махагонов престол беше отпред в центъра, зад него висяха дълги кадифени завеси, а от двете му страни имаше дървени прегради. Старейшините, около двадесет на брой, шестваха бавно, облечени в дългите си женевски раса. След тях идваха свещениците, с бяло-златни епитрахили.

Хористите – с прекрасни тъмносини одежди – пееха повечето отговори като в тържествена литургия, която се разкриваше пред очите ни и ушите ни. Използваха се много древни молитви (нови за мен), а стимулиращата проповед ни подготви за тържествената Евхаристийна служба.

На излизане от църквата жена ми се обърна към мен и каза:

-Чувствам се, сякаш това е първият път от години насам, когато наистина се покланям на Бога.

В отговор аз се разсмях:

-Недей да говориш така, Деби. Та аз съм твоят пастор!

Знаех обаче, че тя беше права. Същото чувство имах и аз.


Следващият месец започна началото на края на моите дни като протестант. Приех предложението да стана пастор на една средно голяма традиционна презвитерианска църква в източната част на Щатите. Те не бяха особено ентусиазирани по повод на моите “новаторски” наклонности в протестантсткото богослужение и настояха за спазване на презвитерианската традиция.

Съгласих се да стана техен пастор при едно условие: в продължение на една година да изучаваме темата “поклонение” така, че поне да знаем защо правим дадени неща по време на богослужение. След девет месеца такова изучаване ние бяхме една от най-литургичните презвитериански църкви в района.

Старейшините и паството бяха доволни да спрат дотук и да бъдат просто една типична, евангелска протестантска църква с литургично богослужение. А аз едва започвах…

По това време един колега презвитериански духовник посети църквата ни и след кратко обсъждане на литургията ме попита:

-Кен, ти да не би да ставаш епископален?

Тогава отговорът ми беше “не”. Всъщност нямах ни най-малка представа накъде ме водеше Бог.

Докато бях в семинарията се бях отказал от всякаква надежда, че мога да съчетая духовността и поклонението с академизма. Напрежението си остана дотогава, докато по Божията милост открих историческата православна вяра. С нейната ежедневна индивидуална и обща молитва, а също и с тайнствата, Православието беше отговорът на абстрактния и сух интелектуализъм с който се бях сблъскал като студент.

“Истински богослов е този който се моли, а който се моли, е истински богослов”. Може да се каже, че това е мотото на Православието. Общението с Бога и духовния растеж в св. тайни не са просто “допълнения” към изучаването на Библията, а образуват важно и неразделно единство с писаното слово.

Освен че като семинарист познавах едно интелектуално християнство, аз бях усвоил и популярното сред протестантите мнение за Царството Божие, че то е “сега, и не още”. Царството наистина е дошло в Христос Царя, и е тук чрез Светия Дух, но в своята пълнота то ще настъпи при завръщането на Христос.

Богословски това е вълнуващо и вдъхновяващо. Но как може да се изживее от отделния вярващ, освен чрез “личната връзка с Христос” и “личното израстване в Христос”? Как се изживява това от вярващите като общност, освен като “непрестанно обновление” на църковни устройства и държавни закони, политики и институции?

Пълнотата на Православието

Реалността и пълнотата на Царството Божие се яви в моя живот посредством литургията на църквата. По-конкретно, аз осъзнах, че Царството Божие се вкусва лично и съвкупно с участието в евхаристията. Където е Христос, там е и Царството Божие!

Степента, до която постмодерното протестанство е обедняло, може да се види в мнението за евхаристията на един преподавател от друга богословска семинария:

-Какво му мислиш, това е просто хляб и гроздов сок.

За възпитаника на Уестминстърската Семинария, обаче, да стане православен означаваше да открие реалността на Божия суверенитет в пълнотата на литургичното и сакраментално богослужение. Да открие присъствието и силата на Царството Божие в църквата като евхаристийна общност – общност органически свързана с Бога чрез Светия Дух в Христос и основана на апостолската приемственост. Да открие какъв всъщност е бил смисълът на цялата Реформация – завръщане към древната Вяра, която винаги е била в Православната църква!

Не след дълго студеният повей на късната есен отново ще премине през щата Делауер. Плътните зелени листа на съседната гора ще пожълтеят и почервенеят, а после тихо ще паднат на земята за да бъдат по-късно покрити от дълбок зимен сняг. Навсякъде ще заухае на горящи камини и на идващия празник Рождество. След това ще дойде Новата Година и с нея месец януари. Януари е много важен за мен и за семейството ми, защото тогава празнуваме една годишнина.

През януари 1992 ние, заедно с малката енория, която събрахме след като напуснах презвитерианската църква, бяхме приети чрез миропомазване в Светата Православна църква от митрополит Филип на Антиохийския архидиоцез. Същия този януари аз бях ръкоположен за свещеник.

Много години са минали от деня, в който като ученик бях развълнуван от разказаното в Деяния Апостолски за Божията Църква и за делата на духоносните ученици. Изумително е, че с Божията благодат сега Му служа в самата Антиохийска църква, така живо описана от св. апостол и евангелист Лука в книгата Деяния и която е продължила неразривно вече почти две хиляди години.

Благодаря на Бог, че чу моята невръстна молитва и ме отведе там, където е истинското поклонение, както и че ми даде възможност да отдам живота си в служба на Него, следвайки примера на ранните християни

4.Последният влак за дома –
о.Даниел Матисън *

Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

В северна Манитоба есента настъпва рано с идиличен пейзаж – кадмиево багрени трепетлики1, охрено жълти лиственици и тъмно горско-зелени борове – величествения символ на канадския север. Оджибуасите2 събират последните горски плодове. В тази рамка на неизразима красота обаче, се разиграва една тиха трагедия. В дървена колиба навътре в гората едно бебе – най-малката сестричка сред много деца – умира в самота.

Тогава аз бях пастор от Обединената канадска църква3 в съседен миньорски град. Няколко месеца по-рано аз бях пристигнал там от Халифакс4 с новата си пасторска якичка, със сандък книги и с пълната самоувереност на новак. С молитвеник в ръката извърших погребалната служба, докато семейство и съседи хлипаха неудържимо – едно погребение по всички правила и въпреки това напълно неуместно.

-Защо не е имало никого при нея? – това беше моя безмълвен вик към Бога. Половин час по-късно леденият вятър сякаш потвъждаваше душевния ужас, които ме бе стегнал в окови. Студът се впиваше все по-дълбоко, докато чаках мъжете от поселището да забият и последния гвоздей в миниатюрния ковчег. Вътрешно обаче, аз се бунтувах против Бога с горчивата ярост на човек, чиято опростенческа вяра е била разтърсена от жестоката действителност на живота и смъртта. Това бе началото на вътрешната ми криза.

Съживление на вярата

Шест месеца по-късно кризата се разрази с пълна сила. Беше тъкмо по време на Страстната седмица, когато преговаряйки лекциите си за семестриалната сесия, аз най-сетне признах пред себе си истината, която нямаше как повече да отхвърлям: не вярвах в нищо от това, което четях. Някой някога беше казал, че нямало да има никакво значение дали Иисус е умрял на кръста или пък от простуда. В своята празнота аз споделях това чувство.

Къде беше непринудената вяра, коята ме беше подтикнала към пастирското ръкоположение? Сега я наричах наивна. Като си спомнях с тъга годините в семинарията, аз признах на жена си, Вера, че вече само едно изречение от Евангелието има смисъл за мен: “Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили.” Изобщо не си спомням какво съм правил този Великден.

Ясно обаче, си спомням следващите няколко седмици – скръб по изгубената вяра, угризения по лицемерното ми положение и ни най-малката идея, че разковничето на моята дилема се крие в една-единствена дума: покаяние. По Божията милост, поне една реалност се съхрани. Знаех, че когато родителите ми са ме предали на тайнството кръщение един априлски априлски ден през 1916 година, те са ме предали на Бога. Бях станал Негово чедо, а Той – мой Отец.

През следващите четири години моята настоятелна молитва щеше да бъде: “Отче, на Теб принадлежа, изправи пътищата ми!”

Сранни неща се случиха. Например, онзи зимен ден, когато Вера стана от закуска и се запъти към вратата на път за училището, където преподаваше. Като повдигна глава за целувка, тя хвърли и една щастлива бомба:

-Бременна съм!

Когато успях да си поема дъх, хукнах нагоре към кабинета си, пеейки “Душата ми величае Господа”. Кръстихме новороденото Мария.

Мария беше едва на четири седмици, когато Бог я използва по особен начин. Вера кърмеше в тоалетната на ферибота, който прекосява залива Фънди от Ню Брундсуик за Нова Скотия. Един розовобузест свещеник, който вечно се залутваше поради отслабеното си зрение, влязъл смутено и попитал дали това е мъжката тоалетна. Но нервното и определено женско “Не!” изобщо не го притеснило.

-Да ме прощавате, – бил отговорът му, но след това той изненадващо добавил –Ама вие бебе ли кърмите? Колко прекрасно!

Минути след това Вера ме срещна на палубата:

-Трябва да се запознаеш с най-изумителния мъж, с който някога съм приказвала.

Той се оказа Кенън Куентин Уорнър, един от основателите на “Вяра на дело”5.

Взимайки повод от името на нашата дъщеричка, той започна да говори за друга една Мария – майката на нашия Господ. Убедително, макар и с прости думи, той успя да потвърди за мен, че Марииният отрок наистина е Сина Божи, че всичко казано от Него наистина е Слово Божие, както и че всичко сторено от Него, наистина е Божията Любов. Моята молитва започваше да получава своя отговор!

Бях сигурен вече, че съм пристигнал където трябва. Или, че поне бях направил крачка в правилната посока. А Иисус никога не беше печелил по-запален ученик. От този момент нататък, всеки пастор, който пресечеше орбитата ми по някакъв начин, получаваше безплатно изправление на богословието си и прекрояване на пастирската си практика – независимо дали желае или не.

Още за литургията

По това време, моята деноминация беше откликнала на поканата на Англиканската (Епископална) църква за започване на разговори с цел обединение. Бях включен в първата комисия на конференцията, на която присъствах. Подозирам, че ме бяха поставили там по същата причина, по която вечер оставят булдози в складовете! Аз пък се заех със ситуацията с ожесточен ентусиазъм.

За моя изненада, докато изучавах англиканската литургия открих, че тя не се различава кой знае колко от нашата. В действителност, за пръв път открих истинския смисъл на литургията, която използвах от години. Научих, че преди всичко, тя е честване на единението ни с Христа. За съжаление, научих също така, че в моята собствена деноминация малцина споделят това. Но нищо страшно! Щях да ги просветя!

Това обаче, се оказа самотно усилие. Често усещах как копнея за пристан и за общност от споделена вяра. Струваше ми се, че Рим е по-близо, отколкото бях смятал преди. А далеч оттатък Рим, съзирах забулената и далечна слава на Източноправославната църква.

Докато продължавах с изследванията си, понякога ми се искаше да бях оставен на Земята от друга планета и да имах възможността да избирам коя форма на вяра и богослужение да приема за свои. По кой път щях да поема ли? По православния. Но в действителност аз си стоях на нашата гара, без да знам кой път да поема. Влакове имаше и за Кентърбъри, и за Рим, но за Константинопол почти нямаше. А и да се появеше някой от време на време, никой там не говореше моя език!

Още един посланик

Тъкмо тогава в моя живот се появи друга важна личност – известният писател и лектор Брус Ларсън6. Ако знаех какво ме очаква, аз изобщо не бих отишъл на този априлски пасторски семинар в Отава Вели. Но веднъж там, нямаше как да се измъкна благопристойно.

Темата на Брус беше следната: “Ако отношенията между вас и Бог не са лични и радващи, най-вероятно проблем има и в отношенията ви с другите хора”. Той успя да ме убеди. След известни размишления разбрах и загатнатото в неговото послание. Духовната гордост се отразяваше на взаимоотношенията ми с другите християни и трябваше да сторя нещо по въпроса.

-Боже, – взех да се моля отчаяно – трябва ли да кажа на всички момчета тук, как съм се смятал за по-свестен от тях?

Някъде в дълбините на мозъка ми един глас рече:

-Няма нужда – вече си им го показал пределно ясно. Сега трябва да ги помолиш за помощ!

-Добре, Господи, щом трябва, ще го сторя!

Следващите тридесет и шест часа за мен бяха като смърт. Всички се държаха мило, но аз се чувствах унизен. На втората сутрин се надигнах рано след една безсънна нощ. Бях се представил като глупак и бях убеден, че това е по вина на Брус Ларсън.

А сега трябваше и на Евхаристията да присъствам. Как щях да се справя с поставянето на хляба в устата на човека до мен с думите: “Христовото тяло, разчупено за теб, Дейвид, или Арчи, или Матю?” С всичко, което беше останало от съсипаното ми достойнство, аз внимателно избрах къде да седна. Бог обаче, имаше други планове.

Човекът до мен внезапно стана и излезе, а от опразненото място се възползва Брус Ларсън. Аз пък бях твърде горд, за да се преместя.

Хлябът пристигна. И аз сторих най-отвратителното, което бих могъл да си представя в едно тайнство. Ядно го разчупих и го натъпках в устата на Брус като се осмелих да кажа само:

-Христовото тяло.

Брус бе шокиран от моя гняв.

-Дан, – рече ми той – гледай ме в очите и ме наречи по име!

Никога няма да забравя момента, в който го гледах в лицето, докато повтарях думите: “Христовото тяло, Брус, разчупено за теб.”

И тогава Христос възкръсна от мъртвите и за мен и ме измъкна със Себе Си от сумрака на ограничената интелектуална вяра в сиянието на Своята славна светлина.

По късно същия ден, когато се прибрах у дома, Вера ме запита:

-Ама какво се е случило с теб?

Опитах се да й разкажа.

-Нямаш си и представа колко дълго съм се молила да дойде този ден! – сподели тя.

Отново на перона

И така, отново на работа. Не беше никак лесно. Обединената църква стана място доста неудобно за мен, аз също станах неудобен за нея. Тя е изключително свободна църква, за което съм й задължен. Аз имах свободата да търся и да използвам всичко, което смогна да отнеса, при набезите си из “Светата повсеместна църква”. Те обаче, бяха също толкова свободни да пренебрегнат моите съкровища.

Бях прослужил двадесет добри години, но вече крачех под звуците на друг марш. Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

Малко по малко аз все повече се отчуждавах от либерализма. Отчаяно се опитвах да върна Иисус на истинското Му място като Цар и Глава на Църквата. Не се получаваше.

Годините ми си изтичаха и от там, където бях застанал можех добре да видя закачалката в дъното на коридора! Изходът ми не беше никак достоен – една по една вратите се затваряха и накрая се намерих (буквално) на студения и кишав тротоар, съвсем сам. Бях дълбоко покрусен.

Изненадващо, установих че си пея: “От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…”7. И някак си, песента не секваше в мен. Размишлявайки за дългите години, прекарани в Обединената църква, аз се запитах: “Искам ли да се върна там?” И си отговорих: “По никакъв начин!”

Пак се оказах на стария железопътен перон, но влаковете за Кентърбъри и Рим вече бяха отпътували. Явно за мен беше твърде късно. Пък и остарявах – бях почти на седемдесет. Тогава, съвсем неочаквано, се зададе един влак, които се беше отправил далеч на изток – към Православието. Влакът се наричаше Евангелска Православна Църква8 и този път персонала говореше моя език. Честно, това беше и последният влак от тази гара.

Животът ми беше почти на приключване, но се хванах за тази възможност и се качих. Колегите ми тъкмо се бяха свързали с митрополит Филип, глава на Антиохийския архидиоцез в Северна Америка. През 1986 година той ни отправи покана да станем православни и през 1987 вече бяхме на линия.

По някое време малката енория, която обгрижвах в Отава, Онтарио, се обедини с доста по-старата и по-голяма такава при църквата Свети Илия в същия град. И днес аз служа като действащ пастор (опитвам да се пенсионирам, но напразно), и постоянно благодаря на Бога за това, че милостиво ме отведе на време обратно на перона, за да мога хвана този последен влак за дома. Отне ми цял живот да се натоваря, но тази пълнота на Вярата си струваше всяка борба и разочарование по пътя.

5.Случай от историята на Западната консервативна баптистка семинария –
о.Томас Ренфри *

… и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Понастоящем о. Thomas Renfree е свещеник в мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния и църквата Въздвижение на Св. Кръст в Сакраменто, Калифорния – части от Западния архидиоцез на Православната Църква в Америка.

-Ако не беше баптист, какъв щеше да си? – попитах веднъж един състудент семинарист.

-Щях да съм посрамен! – беше неговия отговор.

И макар неговата надъханост да не беше типична за всички учещи в Западната Консервативна Баптистка семинария в Портланд, Орегон, там имаше налице достатъчно подобна баптистка ревност, за да накара небаптист като мен да се чувства не на място от време на време.

Въпреки това, през 1972 година избрах по свободна воля да посещавам именно тази семинария, макар тогава да не вярвах в “свободната воля”. Роден и откърмен в Методистката църква, аз бях стигнал до заключението, че основните протестантски изповедания са в богословски банкрут.

След като в колежа бях съдействал активно на Campus Crusade for Christ2, аз бях наясно, че християнският живот е нещо повече от обикновеното “християнство”. Макар да съветвах други да не се доверяват на чувствата си, аз определено чувствах, как Господ ме призовава към постоянно християнско служение.

Предимство за семинарията

Сериозно се бях замислил и търсех отговор в молитва дали да минавам на щат към Campus Crusade, но някак си така и не успях да се почувствам убеден да предприема тази стъпка. Ако Бог наистина ме водеше към постоянно християнско служение, първо се налагаше да премина през някакво професионално обучение. Освен това, аз имах и искреното желание да задълбоча както разбирането си върху Божието Слово, така и своята вяра. И така, реших че следващата логична стъпка за мен е семинарията.

След като проучих няколко евангелистки семинарии, аз се спрях на Западната Консервативна Баптистка семинария. Там се наблягаше на нещата, които държах да усвоя, изглежда вярваха в същите доктрини както и ние в Campus Crusade, в програмата бяха солидно застъпени Библията, богословието и практичесите курсове, а и нямаше да се разстроят, ако човек ходи на кино! Какво повече би могъл да желае един семинарист?

Влюбих се в цялата база на семинарията още от мига, когато кракът ми стъпи там. Без преструвка тръпнех в очакване на първите си занятия и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Гледайки на спомените си, трябва да кажа, че онези три години в семинарията бяха едни от най-стойностните през целия ми живот. И понеже до началото на учебните часове бях почти неграмотен библейски, почнах като гъба да попивам всичко, особено библейските занятия. Всичко беше толкова ново за мен. Беше ми скъп всеки час, прекаран в учебните зали. Обичах дори часовете по гръцки, които започваха всяка сутрин от 7:30 (и където, ако се случеше да вляза в 7:32, преподаваелят прекъсваше думите си, за да отбележи: “Добър вечер, г-н Ренфри”). Знаех, че тези часове ме подготвяха да стана “достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината.” (ІІ Тимотей 2:15)

Семинарията ми даде нещо, за което винаги ще й бъда задължен – такава любов към Библията, че в крайна сметка никога да не бъда доволен докато съм извън Новозаветната Църква. Семинарията ми даде и средствата за изучаване на Словото Божие, за откриване на истината, както и желанието да открия и да служа на онази църква, която Христос е установил чрез своите апостоли. Колкото и иронично да изглежда това сега, една баптистка семинария в действителност подготвя сериозните студенти да станат православни.

Дипломирах се от семинарията с убеждението, че евангелистите не вярват достатъчно на Библията. На практика, повечето евангелисти, с които се сблъсквах, бяха твърде избирателни в подхода си към Писанието – тоест, те вярваха на всичко в Библията, с изключение на онези пасажи, които противоречаха на техните презумпции. Дори и тогава те не си признаваха открито, че отхвърлят тези пасажи. Онова, което успяваха да сторят, беше да променят действителния смисъл на текста посредством завъртяни танцови похвати. Но нека се спра на няколко от примерите, на които се натъквах в периода на семинарското си образование.

1.Тълкуване на Библията

В семинарията бях научен да изповядвам заедно със св. Петър, че “никое пророчество на Писанието не е собствено тълкувание…” (ІІ Петрово 1:20). Но в действителност нашата система на херменевтика, или библейска интерпретация, беше базирана на една относително съвременна теория. Тя подчертаваше, че всеки християнин притежава правото и отговорността самостоятелно да тълкува Библията под водителството на Светия Дух. Това като цяло не звучеше зле – докато не почнете да броите протестантските деноминации!

Завърших семинарията отчаян от факта, че между наглед силно вярващи люде, всеки от които претендираше за водителство от Светия Дух, съществуват такъв голям брой различни интерпретации. И тези различия не бяха върху маловажни доктринални детайли, а върху позиции от изключителна важност. Вътре в Светия дух ли цареше разногласие? Или по-скоро преподаваната ни херменевтика правеше от всеки християнин по един протестантски папа, който имаше власт да говори “незаблудимо” по отношение на това, какво казва Библията?

2.Свещеното Предание

Моите състуденти, както и самият аз, бързахме да изтъкнем, че вярваме в Библията, а не в преданието. Но ние така и не успявахме да направим разлика между “човешките предания”, порицавани от нашия Господ, и Свещеното Божие Предание, което и самата Библия препоръчва (вижте увещанията на Св. апостол Павел във ІІ Солуняни 2:15 и 3:6).

През всичките си години в семинарията аз не си спомням да съм чул да се каже каквато и да било добра дума за Свещеното Предание. Считам, че това е един от най-явните пропуски в евангелското семинарско обучение. И понеже мнозина евангелисти изпитват такова отвращение към думата с “П” (става въпрос за “Предание”, а не за “Предателство”3), те в действителност са отрекли жизненоважната роля на Божието Предание в оформянето и съхраняването на самото Свещено Писание. Без Преданието нямаше да имаме и Библията.

Спомням си как веднъж на занятие по богословие един студент запита преподавателя:

-Ако приемаме решението на църквата от Картагенския Събор (5-ти век), което утвърждава канона на Новия Завет, как тогава отхвърляме същата тази църква, която е определила кои ще са книгите в Библията?

-Добър въпрос, – отвърна преподавателят, – на който ние, баптистите, нямаме добър отговор.


За тяхна чест, преподавателите в Западната Баптистка семинария твърдо изповядваха истината за въплъщението на Христос. На практика обаче, те отричаха сакраменталната същност на живота, неотделимо присъща на факта, че Бог Син е станал изцяло човек. Чрез своето отрицание на тайнствата, на иконите и на историческото литургично богослужение на църквата, според мен те бяха неволно изпаднали в някакво подобие на гностицизъм, което възвеличаваше “духовното” царство, но пренебрегваше физическото творение като средство на Божията благодат.

Учението за Божията благодат ни се преподаваше, но ни се отнемаха библейските средства на тази благодат – средства като водите на кръщението (въпреки исторически утвърденото учение на църквата върху пасажи като Йоан 3:5; І-во Петрово 3:21; Деяния 2:37,38). Преподаваха ни за Господнята вечеря, но спиритуализираха значението на Иисусовите думи, записани в Йоан 6-та глава (“Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен”), тълкувайки тези думи като проста символика.

Евангелистите почитат поне едно тайнство – проповядването на Словото – и в това тайнство те са в стихията си. Западната Баптистка семинария разполагаше с няколко добри курса по омилетика4. Съществуваше обаче, само една “свободноизбираема” дисциплина по библейско богослужение. Понеже са пренебрегнали формулирането на каквото и да било сакраментално богословие, евангелистите по презумпция приемат една форма на богослужение, която вместо на някакъв библейски модел, се основава върху развлекателно-и-или-лекционните модели на днешните времена в света.

Немалко от моите преподаватели критикуваха празнотата на евангелисткото богослужение. Един дори призна как богослужението в Баптистката църква се било изродило до “професионално развлечение за консуматорите по скамейките5”. Никой, обаче не изглеждаше склонен да вземе насериозно богатото църковно предание по отношение на литургията, което, съчетано със силно библейско проповядване, съставлява истинското православно богослужение.

Дипломирах се от семинарията през 1977 година, съзнавайки, че имам още много да уча. След като служих няколко години в една баптистка църква, моите безпокойства по отношение на баптиското богословие и баптистките практики станаха твърде проблематични и аз напуснах, за да основа една “Независима баптистка църква”. Изявената цел на всички нас, които положихме началото на тази църква във всекидневната на един от нашите домове, беше “да бъдем като Новозаветната църква”.

Честно казано, ние нямахме никаква представа как е функционирала Новозаветната църква. Въпреки семинарското си образование, аз все още бях твърде невеж в областта на църковната история. И на практика именно изучаването на църковната история ни отведе след няколко години при дверите на Православието.

Дълго време аз бях живял с погрешното убеждение, че евангелските протестанти проповядват по-добре, служат на Бога по-добре, пеят по-добре, евангелизират по-добре и познават Библията по-добре от всички други християни от времето на апостолите насам. Сега обаче, почна да ми просветва, че в действителност всичко истинско и добро, което евангелистите вярваме и практикуваме, сме наследили от Православната църква. И тъй като споделяхме техните цели и насока, нашата малобройна домашна църква се присъедини към Евангелската православна църква6, а останалото, както се казва, е история. Всъщност това беше само кулминацията на едно много вълнуващо пътешествие, което на свой ред ни отведе до едно ново начало в Православното християнство.

Както всички други семинарии, Западната Консервативна Баптистка семинария имаше своите силни и слаби страни. Като се имат предвид ограниченията на едно богословско учебно заведение да подготви напълно някого за живот в Църквата, предполагам, че не бива да очакваме твърде много от което и да било учебно заведение. Но докато Западната Баптистка семинария продължава да набляга върху абсолютната преданост към Божието Слово, считам, че няма да бъдем последните студенти, които от учебните зали ще се устремят в обятията на Православната църква.

В края на краищата, ставайки православен, аз просто сторих онова, което под една или друга форма бях обучаван да правя на всяко занятие в Западната Консервативна Баптистка семинария: “…да се подвизавате за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 3).

Бележки на преводача

За да се върнете обратно към текста, използвайте бутона “обратно” на browser-a.

Бележки към първото свидетелство:

1) Oral Roberts University – Основан през 1965 година в гр. Тулса, университетът става първият акредитиран петдесетнически университет в страната. През 1978 г. в ORU започва да действа и медицински факултет, предвиждан да съчетава конвенционалното лечение с изцеления на вярата. Вижте и бележката за самия Орал Робъртс по-долу. Бел. прев.
2) Saint Vladimir’s Orthodox Theological Seminary e учебно заведение за дипломна и следдипломна квалификация, основано през 1938 година, регистрирано в Щатското Министерство на образованието в Ню Йорк и акредитирано от Асоциацията на богословските учебни заведения в САЩ и Канада. Намира се в Крестууд, Ню Йорк. Бел. прев.
3) Helen Waddell (1889 – 1965) – Родена в Токио в семейството на презвитериански пастор и ориенталист. Става първата жена-член на Кралското литературно общество. The Lives of the Desert Fathers е по-скоро превод на избрани жития, отколкото авторски текст. Бел. прев.
4) Roger Williams (ok. 1603 – ok. 1684) Още преди пристигането си в Америка през 1631 г., Уилямс е противоречива фигура поради идеите си за свобода в богослужението. Проповедник и основател на колонията в Rhode Island, наречена “Провидение”, той е неин губернатор в периода 1654-1658 година. Известен е с приема на заселници с всякакви религиозни убеждения и миротворчески усилия между индианците и съседните нему колонии. Бел. прев.
5) Alexander Schmemann (1921 – 1983). Роден в Естония със смесено руско-немско потекло, той прекарва младостта си във Франция като завършва и Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж, където след ръкоположението си през 1946, преподава до 1951 година. Оттогава преподава в “Св. Владимир” (виж бел. 2 по-горе), като от 1962 г. до смъртта си е декан на Семинарията. О. Шмеман работи и като хоноруван преподавател към Columbia University, New York University, Union Seminary, и General Theological Seminary в Ню Йорк и е популярен гост-лектор в множество други университети в страната. Бел. прев.
6) Granville Oral Roberts (1918- ) е един от най-известните петдесетнически проповедници понастоящем в САЩ. През 1955 г. гласът му се носи от 250 различни радиостанции и той започва да използва и телевизията. Робъртс твърди, че има изцелителни способности, идващи директно от Бога. По време на проповедите си заявява, че усеща Божията сила в дясната си ръка – същата, която използва да изцелява. През 1987 г. обаче, по време на финансово бедствие Робъртс си спечелва печална слава, обявявайки че Бог “ще го прибере у дома”, ако не успее да набере нужните му 8 милиона долара. За негов късмет, три часа преди уреченото “прибиране” средствата са набрани благодарение на последното дарение от 1,3 милиона долара от собственик на писта за кучешки надбягвания. Все пак, две години по-късно Медицинският център “Град на вярата” се налага да бъде затворен. Бел. прев.

Бележки към второто свидетелство:

1) Новозаветен Апостолически Орден (‘New Covenant Apostolic Order’), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church) – за повече информация за тази група църкви и приемането им в Православието, виж книгата ‘Да СТАНЕШ православен. Пътешествие към древната Христова вяра’ от о. Питър Гилкуист. Бел. прев.

2) Metropolitan Philip Saliba – роден в 1931 г. близо до Бейрут, митрополит Филип завършва последователно няколко богословски учебни заведения в Ливан, Сирия, Великобритания и САЩ, както и история в Wayne State University в Детройт, Мичиган. Архиепископ е в Antiochian Orhtodox Christian Archdiocese of North America от 1966 година. Архидиоцезът му се простира и в Канада и по данни от август 2004 година наброява 159 енории. Паството му наброява 450 000 души от най-различен етнически произход, в т.ч. и значителен брой бивши протестантски енории с техните пастори – вече православни свещеници. Бел. прев.

Бележки към третото свидетелство:

1) От известно време Kenneth Hines не служи като свещеник поради лични провинения.

2) Арминити – по името на холандеца Jacobus Arminius (1560-1609). Въпреки усилията на калвинистите, толериращи единствено учението на Калвин, да потушат Ренесансовия (християнски, не светски) хуманизъм, той все още се шири в Европа. По това време Арминиус учи богословие в Женева – бастиона на калвинизма, при наследника на самия Калвин, Theodore Beza. Веза развива в още по-голяма крайност учението за предопределението – т.н. Супралапсарианизъм. След време Арминиус става уважаван проповедник в Амстердам, а по-късно и професор по богословие в Лайден. Като такъв бива назначен да обори младият учен Dirk Koornhert, който пише срещу Беза и срещу предопределението, както и да защити супралапсарианската позиция. Изучавайки проблема в дълбочина обаче, Арминиус се противопоставя на учението за безусловното предопределение и да приписва ва човека свобода, което също няма място в чистия калвинизъм. Това води до конфликт, който прераства в схизма, разтърсила цялата църква в Холандия.

Противоречието достига своята кулминация 10 години след смъртта на Арминиус, когато негови последователи излизат с пет протестни тезиса:

Бог избира да спаси онези грешници, които чрез благодатта на Духа повярват в Христа.
Христос умира не само за избраните, а за всички, макар греховете да се прощават само на вярващите.
Сам човек не е способен на нищо истински добро, докато не се новороди.
Всичко добро у новородения е от Божията благодат, но той е в състояние да противостои на тази благодат.
Вярващите имат сила и благодат от Духа да постоянстват във вярата, но е възможно да отпаднат от спасението.)
Против това събитие се свиква събор в Dort (1618-19 г.), на който се утвърждава ултракалвинизъм с пет тезиса в ответ, които стават част от догматичната основа на Холандската църква:

Пълна поквара – никой не може от само себе си дори да повярва.
Безусловно предопределение – не зависи по никакъв начин от волята на човека.
Ограничено изкупление – смъртта на Христос е достатъчна за всички, но ефикасна само за избраните.
Неустима благодат – на дара на вярата от Духа, избраните не могат да противостоят.
Постоянство – новородените не могат да отпаднат от спасението.
Впоследствие калвинистите се разправят доста безцеремонно със своите арминиански “братя” – 200 са отстранени от служение, 80 са прокудени от страната, а тези, които продължават да проповядват биват осъдени на доживотен затвор.

Понастоящем повлияни от учението на Арминиус са методистите, петдесетниците, назаряните, някои фракции баптисти и др. Бел. прев.
3) Диспенсационализъм – течение в християнството, което водещият диспенсационалистичен богослов на нашето време Charles Ryrie охарактеризира по следния начин:

“Диспенсационалистите вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин обещанията, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение, различни от тези на Израел.”

Въобще историята бива разделяна на специални епохи – диспенсации: “Диспенсацията е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.”

Характеристики на диспенсационализма:

1.Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.

2.Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци.

3.Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.

4.Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.

5.Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.

6.В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.

7.В края на Хилядолетното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред. Бел. прев.
4) Cornelius Van Til (1895-1987) – преподавател по апологетика в Уестминстърската семинария в продължение на 43 години (от 1929 до 1972 г.); почетен преподавател в семинарията след пенсионирането си. Роден e в многодетно холандско семейство, което емигрира в САЩ. От десетгодишна възраст се труди в семейната ферма в Индиана, докато не решава да се образова, за да противостои на неверието със собствените му средства. Завършва колежа “Калвин”, богословската семинария и университета в Принстън. Удостоен е с почетни богословски звания от университети в Унгария, Южна Африка и Филаделфия и САЩ. От 1936 г. до смъртта си е свещенослужител в Ортодоксалната Презвитерианска църква. Съосновател е на християнската академия “Филаделфия-Монтгомъри”. Основни негови трудове са: “The New Modernism” (1946), “The Defense of the Faith” (1955), “Christianity and Barthianism” (1962), както и многобройни очерци и статии. Апологетичната му християнска методология стъпва върху трудовете на някои холандски философи-калвинисти и е съсредоточена върху ролята на даденостите, които се явяват допирна точка между вярващи и невярващи, и противоположността на християнските и нехристиянските възгледи. Бел. прев.

Бележки към четвъртото свидетелство:

*Понастоящем, към 2005 г., о. Daniel Matheson е свещеник в Антиохийския православен архидиоцез в Канада.

1.Кадмиево багрени трепетлики – за човек, израсъл на воля навярно е трудно да осъзнае как гражданите нямат представа от есенния (пък и изобщо) вид на трепетликата – иначе не би използвал “кадмиево”. Багрите в тази група са много – от лимонено жълто през оранжево до пурпурночервено, та и няколко зелени цвята – изобщо пълната гама на есенните цветове. Бел. прев.

2.Оджибуасите, или Чипеуасите, са третата по големина група от индианското население на САЩ, водени единствено от Чероки и Навахо. Наброяват над 100 000 в обширна територия от Мичиган до Монтана. Други 76 000, в 125 племенни групи, обитават територията на Канада. Известни са с канутата и дивия си ориз, а също и като единственото индианско племе, разгромило Сиуксите. Бел. прев.
3.Обединена канадска църква (United Church of Canada) е най-голямото протестантско изповедание в Канада – над 3 милиона души в 3677 паства. Основана е на 10 юни 1925 в Торонто, Онтарио при обединяването на Методистката, Конгрешанската, 70 процента от Презвитерианската, както и Съвета на Обединените църкви в Канада. Това е първото в света обединение на исторически различни изповедания, получило международно признание. Бел. прев.
4.Halifax – провинциалната столица и най-големият град на Нова Скотия. Бел. прев.
5.”Вяра на дело” (Faith at Work) – Основана в Ню Йорк през 1927 от Sam Shoemaker, представител на Calvary (Episcopal) Church. Организацията се занимава предимно с издателска дейност и организиране на конференции, семинари и обучителни курсове. Бел. прев.
6.Брус Ларсън (Bruce Larson) – Изпълнителен директор на Faith at Work през периода 1963-75 година. Бел. прев.
7.”От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…” (All the way my Savior leads me, what have I to ask beside …) – първите редове на авторска песен (1875г. Чикаго, Илиноис) от Frances Jane Crosby, музика Robert Lowry. Бел. прев.
8.Евангелска Православна Църква (Еvangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

Бележки към петото свидетелство

1. О. Томас Ренфри сред останалите членове на енорийския съвет на мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния. Бел. прев
2. Международна християнска организация, създадена в САЩ през 1951г. от д-р Бил Брайт. Днес движението съществува в около 200 страни, а в България съществува от 1990г. като в момента носи името “Студентски живот” и има представители в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Русе. Бел. прев.
3. В английският оригинал: думата с “Т” – “Tradition” (Предание), а не “tithing” (десятък). Бел. прев.
4. Омилетика – богословската наука за проповядването. Бел. прев.
5. В английският оригинал: “the professionals performing for the pew potatoes”. Бел. прев.
6. Евангелската православна църква (Evangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

940年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 940 Chinese Articles & Videos





940年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 940 Chinese Articles & Videos

台灣基督東正教會 The Orthodox Church in Taiwan


Dji Phantom 3 Taipei Night video 4k版



110年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 110 Chinese Articles & Videos

120年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 120 Chinese Articles & Videos

130年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 130 Chinese Articles & Videos

140年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 140 Chinese Articles & Videos

20年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 20 Chinese Articles & Videos

30年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 30 Chinese Articles & Videos

40年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 40 Chinese Articles & Videos

50年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 50 Chinese Articles & Videos

60年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 60 Chinese Articles & Videos

70年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 70 Chinese Articles & Videos

80年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 80 Chinese Articles & Videos

90年中國的文章和視頻 ╰⊰¸¸.•¨* 90 Chinese Articles & Videos

The new vision Taiwan 4K video – 3  六十石山

台灣 The new vision Taiwan 4K video – 2

台灣 The new vision Taiwan 4K video – 1 空拍初體驗

黏上台東 TimeLapse of Taitung, Taiwan

伯朗大道 4K 空拍 Taiwan

丹尼爾空中攝影(空拍) 看見台東, 台灣

See a extremely different view

Taitung from above, Taiwan

台灣 4K Sony RX100 IV Underwater Green Island Taiwan

台灣 Taiwan Ocean 4k

THE NEW VISION TAIWAN 4K VIDEO 5 秋の序曲 · Remembrance

台灣 Beautiful Taiwan

ケイリー=ヒロユキ・タガワ – 2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け – 3ビデオ – CARY-HIROYUKI TAGAWA – Japanese







imgp02001big-3ケイリー=ヒロユキ・タガワ Cary-Hiroyuki Tagawa





東方正教会の歴史 – 日本正教会